— Да знайш само, учителке, какъв човек ни каза за тебе… Какъв човек!
Чудно й беше на Дона Крайчева, че тоя чичо я наричаше учителка, чудно и радостно, и тъжно, дори и някак страшно. Нима тя наистина беше учителка вече и какво й предстоеше сега?
— Какъв човек, стрико? — попита Дона, а мисълта й лети кой знай къде, връща се и пак се губи. Тя чува гласа на селянина:
— Голем човек, учителке… — Той се наведе към нея, протегна голия си врат и прошепна, дигнал рунтави вежди, отворил големи очи: — Сам Гоце Делчев!… Най-големият човек на Комитета…
— Делчев ли? — шепне и Дона. — Но как той… знае ли ме?
— Знай те, знай те…
Дона бе чувала за Гоце Делчев. Войвода, народен човек… силен, прочут човек. Но той знае ли я?… Тогава младата девойка стисна с две шепи бузите си: но това е гостът, който им доведе Борис Глаушев! Той бе й казал: „Аз ще се опитам да ви помогна.“ Гоце Делчев… И бе оставил на масичката една лира… Дона пак чу гласа на стрико Даме:
— Иди, вели, там и там… при терзията Крайчев. Ще попиташ за щерка му Дона. Тя ще ви стане учителка. Добро девойче. Така рече той. Знай те. На дедо владика рекохме, че селото те иска, нашето село.
Стрико Даме Скорнев изпи на два пъти горещото кафе, което му поднесе тетка Неда в мъничка чашка; поопари се той, не бе свикнал на такива градски напитки. И стана да си върви:
— Е, хайде со здраве… Утре, учителке, да бъдеш готова… нещо дрешки и каквото требва…
На другия ден те можаха да тръгнат едва към обед, макар стрико Даме все да бързаше, а Дона Крайчева беше готова за път още рано сутринта. Влезе стрико Даме в двора на шивача с добичетата си — две кончета и едно муле, донесъл бе той днес на пазара дърва за продаване. Натовариха на едното конче вещите на Дона, метнаха върху самара едно веленце, сложиха и една възглавничка, а въжените стремена дигнаха по-високо да бъде удобно на учителката. Насъбраха се тук четирите по-малки деца на шивача и други деца от махалата, дойдоха и съседки — такова заминаване и толкова надалеко не беше обикновено нещо. Дона уж помагаше и уж беше спокойна, а очите и тежаха от сълзи. Мъчно й беше най-много за най-малкото й братче, а то сега все се ловеше за роклята й. Като дойде време за тръгване, Дона поиска да се качи на кончето настрана, по женски.
— Е, учителке — спря се пред нея стрико Даме, — немой така, дълъг ни е пътят. Ти качи се по мъжки, така яхат и нашите жени.
Излязъл бе най-сетне на къщната врата и шивачът.
Дона изтича, целуна му ръка, а той нищо не продума. Целуна тя ръка и на майка си, спусна се към децата и като взе на ръце най-малкото братче — не можа да устои повече, заплака. Бяха донесли едно ниско столче и тя възседна кончето по мъжки, стрико Даме й подаде повода — вързал го бе на устата на кончето, като юзда. Дона се качваше за пръв път на кон, боеше се, колената й трепереха. ПГръгнаха. Стрико Даме вървеше отстрани да я позакрепва, докато излязат на улицата и докато се престраши учителката. Дигна се врява след тях — поздрави, благопожелания. А сърцето на младата девойка свило се на две и се мята в гърдите й.
— Със здраве, Доне…
Поолекна й едва когато излязоха от града и се разтвори пред тях полето. Преминали бяха първите есенни дъждове, бяха се заредили откога още все ясни, слънчеви дни. Зеленееше се далеко полето от поникнали посеви, надалеко се виждаше в прозрачния въздух, тъмнееха се тук-там струпани купчини селски къщи — това бяха села от по двадесет, тридесет или петдесет къщи и почти край всяко от тях се издигаха по една или две господарски кули, рядко ще се белне някъде ниска църквица. Много от селата из полето бяха турски чифлици, бяха сиромашки изполичарски села, земята беше повечето на аги и бейове, та дори и тия притиснати към земята къщи с прогнили сламени покриви бяха повечето господарски.
— Горчив им е хлебът на тия люде тука — продума Даме Скорнев, като се оглеждаше наоколо. — Горчив и прегорчив, ами… макар да го имат може би повеке от нас там, в планината. Ние барем от своя нивица си го вземаме, колкото и да е.
Той яздеше на мулето току зад девойката — да бъде наблизу, да не се плаши тя. Дона познаваше селските патила, нали и майка й бе дошла от село, тук някъде беше и Гранче, родното село на баба й Благуна. Стрико Даме продължаваше да приказва, не може все да се мълчи на такъв дълъг път, пък искаше и да поразсее разтъженото девойче.
— То и ние не сме прокопсали — поклащаше се той на мулето си и ще обърне глава ту на една страна, ту на друга, — ама все по-друг е животът в планината. Тука агата е секи ден над главата ти: и беят, и кехаята, и полякът. Те и нас не ни забравят, ама… Имаме си ние един Селим бей — по-добре да не го среща човек. Той и тука има чифлик, по тия села. Ех, учителке… Нема ли да се свърши християнското тегло!…