Слънцето някак много бързо падна ниско над хоризонта на югозапад, но и не беше много бързо — те пътуваха близу три часа из полето и започнаха да се изкачват по ридищата накъм планината. Но такъв е късият есенен ден, притоплее на пладне и после отеднаж слънцето започва да пада надолу, да гасне, от земята Се дига хлад. Като навлязоха двамата пътници в планината, по стръмния кривуличещ път бяха полегнали; тъмни студени сенки, слънцето светеше все още ярко по високите припеци, но не топлеше. Бледото личице на девойката бе започнало да синее, по гърба и колената й започна да пълзи студ. Стрико Даме не изпущаше нищо от очите си, познаваше той планината. Подаде, загрижен на девойката някаква своя дреха:
— Наметни се, учителке, студено е тука, планина е, Да стигнем еднаж до Дебрище, после сме близу веке..
Не беше далеко вече и Дебрища — най-голямото село! в Железник, с около двеста и петдесет къщи. През него минаваше пътят от Преспа за селата по Железник, а село Рожден беше на около един час път от Дебрища. Откакто навлязоха в планината, пътят лъкатушеше покрай една малка планинска река, която шумеше в дола, и през оголените храсталаци се виждаше бистрата й вода как се разбива на бяла пяна по каменистото корито. Те я прегазиха един път, прегазиха я още еднаж; и Даме Скорнев рече:
— От Рожден иде тая вода, учителке. От нашата планина извира.
Приближаваха се към Рожден двамата пътници и стрико Даме бързаше да стигне по-скоро там с мисълта си. Пътят ставаше по-стръмен, долищата наоколо — по-дълбоки, върхове и хребети издигаха рамена чак до светналото високо горе студено небе. Сега Даме Скорнев слезе на няколко пъти от мулето си, да е по-леко на добичето по стръмното.
Селото Дебрища се оказа отеднаж пред очите на младата девойка, по неравното дъно на една малка котловинка. Къщите му бяха накацали по няколко полегати височинки, а долу, в подножията им, се отваряше малък площад. Там минаваше и реката, виждаше се над нея доста широк дървен мост. Почти всички къщи бяха по на два ката, белееха се отдалеко някои наскоро варосани и всички бяха покрити с плочи. На площада долу беше и селската църква, а на едно доста високо плато край селото се виждаше ниска дълга постройка с редица малки прозорци и три врати; мяркаха се край тая сграда някакви черни човешки сенки.
— Това долу, учителке — сочеше стрико Даме, е църквата, а до нея, виждаш ли, училището; те, дебрещани имат четирима учители. Е, насреща, по улицата е чаршията; ще минем оттам. А горе там, виждаш ли, там е казарма. Ето, аскер шета наоколо. Държат тука до стотина души аскер, пуст да опустей…
Казармата — ниската продълговата сграда — беше на най-хубаво място край селото, ала бяха започнали да се катерят нататък и селски къщи. Навред около селото се спущаха стръмни планински склонове и някои бяха обрасли с храсталаци и гори.
По пътя се срещаха все повече люде, мина и стадо овци. Двамата пътници слязоха надолу към селото, трите добичета изтропотиха по дървения мост. Тук Даме Скорнев скочи от мулето си и го поведе, хвана за оглавника и кончето на Крайчева. Той се оглеждаше плахо и бързаше — боеше се да не би да изскочи отнякъде някой аскер, боеше се той за младата девойка, да не я уплаши някой от турците, па макар и сред село. Те свиха по улицата, където беше селската чаршия — два-три дюкяна и един хан с механа, — и се спряха пред една коларска работилница.
— Тука, учителке, ще се поспрем малко, да си починем. Имаме време, близу е веке Рожден.
— Да слезна ли…
— Ами слезни, слезни, да се пораздвижиш. — И той поведе кончето край един голям камък току пред работилницата. Докато й помагаше да слезне, откъм работилницата се чу плътен мъжки глас:
— О-хо, ти ли си, Даме… Връщаш ли се веке?… Добре дошъл! Учителката, а?
Дона Крайчева с мъка слезе от самара и после от камъка; нозете й се бяха вдървили. Пред вратата на работилницата бе излязъл около четиридесет и пет годишен мъж, среден на ръст, но широк, малко приведен, с доста голяма кръгла глава, прошарените му коси бяха започнали да редеят на темето. Той излезе със запретнати ръкави, с тесла в ръка и се виждаха разголените МУ мускулести ръце, препасан беше с мешинена престилка — току-що бе прекъснал работата си, но в работилницата продължаваха да чукат, да стържат и дялат двама-трима негови люде. Той премести теслата в Другата си ръка и протегна широка, силна десница, йзпоцапана с някаква чернилка: