— Добре дошла, учителке!… Да беше влезла малко в къщи; може и Оттук, през работилницата, да си починеш… Нема никой в къщи, сички са горе, в новата ни къща при казармата. Но ти влез, влез. Ще поседнем ей там, в двора.
— Да влезем, учителке — обади се стрико Даме, който бе вързал там добичетата, и се приближи с една торба в ръцете си, ниско провиснала, тежка.
Поведе ги коларят, минаха през работилницата и излязоха в едно малко затулено дворче, а там беше и къщата на коларя — малка, ниска, в земята чак, с широки разкривени стрехи и засенчени прозорци. Той се обърна към Дона:
— Ето къде живейме и сега, учителке, тука отгледахме и децата, но не е това къща за живеене… Тука — добави той и по челото му се появиха дълбоки бръчки, — тука почина домакинката ми преди близу три години.
Той изнесе столчета, кожената му престилка шумеше, седнаха и тримата в двора. Стрико Даме рече:
— Ама новата ти къща е хубава. Отдалеко се вижда.
— Аха, бива я. Правихме я с голем мерак. На два ката с по две стаи и високо горе, цел ден я пече слънце. Тия дни ще се преместим там. Измъчихме се тука, учителке, цел живот, ама не е лесно да се събере за една къща, от тъмно до тъмно с теслата, с чука в ръка…
Дона Крайчева го гледаше и слушаше с някаква радост и дори умората й бързо изчезваше. Коларят беше здрав и силен, ведър човек, с широко приветливо лице, цяло попръскано с дребни следи от шарка, но това още повече отваряше сърцето й към тоя човек; очите му — пъстри, под въздебели вежди, непрестанно се смееха, през провиснали, пооскубани мустаки се виждаха големи здрави зъби и предните два бяха доста раздалечени един от друг; гласът му беше плътен, звучен, движенията му бяха вече малко понатежали, но сигурни и точни. Даме Скорнев като че ли бързаше да се похвали и драго му беше да говори за приятеля си:
— Ето, учителке, тоя човек е стрико ти Кузман Велянов, него цел Железник го знай, сички села, кому ли не правил кола, кому ли не поправял, като немаш пари, и без пари ще ти я поправи. Такъв е той, да го знайш.
Кузман Велянов се засмя от сърце, той беше винаги склонен да се посмее със звучния си глас, та се чуваше надалеко смехът му.
— Ти остави мене, Скорне, умрела циганката, що ме хвалеше, ами носиш ли ми поздрави от Преспа?
— Нося ти, нося ти. — И стрико Даме бръкна в торбата, която бе оставил до нозете си на земята. После, като видя, че Кузман Велянов му направи незабелязано знак с очи, той продължи: — Ти немай страх… учителката си е наша. Нели знайш кой ме прати при нея.
— Наистина, учителке — поприведе се към нея коларят и позаглуши силния си глас, — ти знайш ли кой те препоручи на рожденци? Делчев. Гоце Делчев. Оттука мина. Е-е! Крила пораснаха на рамената ни с него!
Даме Скорнев извади от торбата си някакъв пакет, завързан с вехта кърпа и тънко въже, а се виждаше, че е тежък. Коларят го пое с две ръце и попита:
— Това ли е сичко? Колко са?
— Четири.
— Не са много, какво… Пуста наша сиромашия! И в това сме сиромаси!
— Нося ти и писъмце. — И стрико Даме започна да тършува в пояса си някъде отдире и едва ли не го разпаса цял, най-сетне извади една сгъната изпомачкана хартия и я подаде на коларя.
Той пък веднага я мушна в пазвата си. Даме Скорнев се обърна към младата девойка, която се бе загледала някъде встрани, за да не изглежда, че проявява любопитство, пък и не се досещаше тя какви са тия „поздрави“, които бе донесъл от града.
— Да бехме си тръгнали веке, а, учителке… — каза той. — Време е.
Дона стана. Кузман Велянов се мушна бързо в къщи, скри там някъде пакета, в който бяха увити четирите бомби, и пак излезе, да изпрати гостите си.
Малко по-късно стрико Даме и младата девойка, възседнали отново двете добичета, напуснаха Дебрища. Стрико Даме блъскаше час по час нозе в корема на мулето си, подвикваше на третото добиче, което клинкаше след тях:
— Дий, пусто… — Сетне промърмори: — Да минем още Дълги рид, па…
Гъсти, студени сенки пълнеха долищата, пълзяха по стръмнините и само високите планински върхове сиЯеха, озарени от алените пламъци на залеза. Есеният ден бързо гаснеше и когато Даме Скорнев и младата девойка влязоха в село Рожден, вече се мръкваше.
II
Дона Крайчева не спа много тая нощ, макар да бе уморена, и рано на другата сутрин излезе на висока каменна площадка, на самия й край, огледа се бързо сетне дигна длан да засени очите си. Слънцето току-що изгряваше иззад голите скалисти върхове насреща. Оттатък, отвъд няколко сини планински хребета, бе останал родният й град. Тук Дона бе попаднала в орлово гнездо — високо горе под ведрото есенно небе. Току по нозете й се разтваряше дълбока стръмна пропаст, а навред наоколо бяха натрупани грамади от сиви, синкави скали, стичаха се по долища и процепи като с ръка загладени жълти, пепеливи и бели сипеи. Тук-там, по малки разхвърляни полянки се жълтееше прегоряла трева, а по цялата северна страна се простираше стара широколистна гора, през долища и падини, та прехвърляше и отвъд насрещния хребет. Изгряващото слънце озаряваше с ален, златист блясък синкавите зъбери, оределите вършини на гората; бледорозови сияеха тук-там по стръмнините разровени мраморни залежи, дето селяните къртеха блокове снежнобял, мек мрамор. Утринната мъгла бързо изчезна от планинските върхове и само ниско долу, в малката сенчеста долина, дето глухо шумеше реката, все още лежеше бяло влажно валмо през което се забелязваха двете селски воденици там и няколко къщи, малки, накъсани ниви и ливади, израснали върбалаци и криволичещият край тях каменист път. Бързо изчезваше и сланата по камънаците и полянките наоколо, блестяха навред в мекия сяй на слънцето бисери и елмази.