Радостно блестяха и кафявите очи на Дона Крайчева, с жадно любопитство разглеждаше тя своето ново гнездо. Рано напусна тя бащин дом — хе там, отвът сините планински хребети, — дойде тук, сред тая дива планина, да учи децата докъде Георгьовден. Би желала сама да се учи повече, но баща й не можеше да прехранва само с една игла седем гърла в къщи. Тя беше най-голямото от децата му и първа трябваше да се притече на помощ. Сама ще се прехранва тук и осем лири ще даде на баща си. Като се изкачи тук вчера, на мръкване, премаляла от умора върху дребното конче, тя почувствува ведно със студения мрак над планината как смътна уплаха пронизваше сърцето и, но то беше след шест часа езда върху твърдия самар и може би от тъга за напуснатия роден дом. Сега, в това слънчево утро, планината беше величествена и прекрасна. Дона се учудваше на тая хубост — откъм полето около родния си град тя бе виждала планините като сини, модри или дори черни стени, а ето каква хубост криеха далечните планини! Слънцето се издигаше все по-високо, блестеше цялата планина и пъстрото есенно рухо на гората, засия млечнобяла и мъглата долу, та цялата долина изглеждаше като дълбоко езеро, през тихите прозрачни води се виждаха на дъното му двете воденици, бледозелените лъки край реката, белите камъни по речното корито, кривуличещият път и няколкото селски къщи там с малки дворове. Други селски дворове се виждаха по-нагоре по стръмнината, чак до хребета насреща. Село Рожден имаше над петдесет къщи, събрани в две-три махали. Тук, на доста широка площадка, камениста и неравна, беше дворът на Даме Скорнев. Той я настани в къщата си. Тук, на високата площадка, беше и църквата, изградена с камъни, с покрив от зеленикави плочи и с ръждясал железен кръст, до нея беше и училището — ниско, тясно помещение с две прозорчета, изградено направо върху скалата, и пак с камъни, с покрив от каменни зеленикави плочи.
Дона Крайчева гледа още някое време планината и тъкмо понечи да се върне в двора на хазаите си, когато забеляза да излизат от гората насреща едно муле и две дребни кончета. Скоро след трите добичета от сянката на гората излезе един млад мъж, дигнал тояга на рамото си. Дона се усмихна — тя позна кончето, с което бе дошла снощи, позна и сина на своите хазаи. В изблик на безпричинна младежка радост тя едвам се въздържа — гласът й спря на гърлото:
— Велко!
Дали би я чул той чак отвъд? Не е много далеко. Снощи те седяха един срещу друг край ниската трапеза и тя едва-едва го погледна на няколко пъти, бързо, крадешком, изпод вежди. А той все мълчеше и само един път очите им се срещнаха за миг, тя видя как пламна отеднаж лицето му, видя и очите му — сиви, с две черни точки. Газеничето едвам мъждукаше, но в огнището пламтеше буен огън, та и тя усети как я облива горещина. Велко, изглежда, беше мълчалив и срамежлив момък. Още през време на вечерята Даме Скорнев нареди на сина си да откара тая сутрин в града три товара въглища и да ги продаде. Бащата продължи, а синът мълчаливо слушаше:
— Нема да ги даваш по-долу от двайсет пари оката. И гледай в кантара, кога ги теглят…
Стрина Ордена, майката, подигна очи, пълни с тревожна грижа:
— И да не се връщаш нощем, сине! Нощувай в града и тръгни си на другия ден…
Велко й беше единствен син. Имаше и две омъжени щерки. Тя се обърна към учителката:
— Той не знай страх, а нощем не се пътува. Що време живейме, пусто да остане! Не знайш какво ще те срещне на път… Двама братя, щерко, турци са ми убили…
Велко тръгваше сега за града. На добър час — жив и здрав да се върнеш при майка си! Дона го проследи, докато се спусна към долчината, сетне тя дигна още еднаж поглед към планината, както се бе разтворила пред нея в изгрелия слънчев ден. Внезапно отнякъде отвъд долината екна изстрел и ехото го повтори два и три пъти.