— Учителке! — чу се сподавен глас наблизу. Дона се обърна. Край стената на църквата зад нея бе застанал стрико Даме. — Прибери се насам, учителке, влез си в къщи. Турците са излезли и по-добре да не те виждат. Селим бей ги довел вчера. Е ги е кучетата им къде гичат — кучета главите да им ядат…
Дона мина край него и се затули зад църквата. Така започна нейният първи ден в Рожден и бързо премина късият есенен ден.
Късно през нощта, кой знай по кое време беше, младата учителка дочу през съня си гласове и се пробуди в тъмнината в малката стаичка, дето нощуваше за втори път, на тесен нисък дървен одър.
— Ами нели ти казвах, Веле, нели ти казвах, сине, да не се връщаш нощем, да не пътуваш нощно време, а ти… — чу се в съседното помещение на къщата гласът на стрина Ордена, плачлив и умолителен, но звучаха в него и радостни нотки. Непослушният син все пак се бе върнал в къщи жив и здрав.
— Колко ги даде? — попита отвъд бащата.
— Двайсет и пет оката — прозина се сладко Велко. Продал бе въглищата на добра цена и си беше вече у дома. В гласовете отвъд се дочуваше тихо, сдържано доволство и скоро всичко утихна.
Двете прозорчета на малката стая, преградени с по два железни пръта, светлееха мътно в дебелата каменна стена. В горния ъгъл на едното прозорче трептеше далечна звезда, бледа синкава искрица. Чак тук се дочуваше в тишината, приспивно тих, шумът на реката откъм дълбоката долина. Дона се сгуши в топлата вълнена завивка, сладостна тръпка се разля по тялото й. Топло и уютно беше зад тия дебели каменни стени. Дона също се радваше, че се бе върнал младият момък жив и здрав — ето тя свикваше с тоя чужд дом, с тия чужди люде. Далечната звезда се люлееше пред погледа й — като цвете, полюшвано от тих ветрец, сетне тя изеднаж угасна и девойката пак потъна в дълбок здрав сън.
Когато се събуди Дона отново, синкав утринен здрач изпълваше стаята, а през прозорчетата се виждаше дълбоко ведро небе. Тя се изправи бързо в тясното дървено легло и неволно се огледа. Тук трябваше да живее отсега нататък. Тъжно й беше за майка й, за най-малкото й братче, тъжно й беше за всички там, в бащината къща. Но Дона трябваше да дойде тук и дойде, колкото и да й беше жално за майка й, за всички в бащиния дом, за всичко свое и близко там, в родния град. Трябваше… Когато се върне в къщи за Божик, ще занесе на баща си четири лири, а за Георгьовден, като свърши учебната година — още четири. Трябваше да се отдели от своите — как иначе ще се живее само с иглата на болнавия й баща?
Но тя донякъде и бе свикнала да се дели от близките си — миналата година беше в Битоля, в пансиона пРи гимназията. И може би за Битоля тъгуваше повече, отколкото за близките си — там бе погребала най-хубавите си мечти. И тая своя скръб бе потиснала дълбоко в сърцето си. Иначе не можеше да бъде. От много неща се отказва човек през живота си. Сега тук ще живее тя, в тази малка стая. През едно от прозорчетата се виждаше далечно алено облаче, та небето изглеждаше още по-дълбоко и по-ведро. Дона би се усмихнала на това алено облаче, да не бе я заболяло сърцето изеднаж тъй за всичко, що й беше мило и близко и с което трябваше да се раздели. Тя въздъхна. Неочаквано долетяха отвън тихи, меки звуци на клепало. Девойката беше вече облечена и бързо излезе от стаята.
В съседното помещение нямаше никой. А това беше цялата къща — нейната стаичка и това доста широко помещение с пръстен под и огнище. В огнището гореше огън и вреше там медно котле, окачено на верига, почерняла от сажди. От двете страни на огнището бяха постлани шарени черги върху сламени рогозки, край стената бяха сложени също тъй шарени тъкани възглавници. Селска наредба. Немотия… Вън беше оборът, пак с каменни стени — за кончетата, за мулето, за пет-шест кози, до него беше дърварникът, виждаше се цялото дворче, каменисто и неравно, преградено с камъни и трънаци. Срещу вратника нататък беше църквата, а до нея — училището. Всичко беше от камък. И цялата тая неравна площадка, на която се издигаше къщата на Даме Скорнев, църквата и училището, над върлата пропаст и над долината по-нататък.
— Добрутро, учителке — чу се откъм обора гласът на стрина Ордена. Сетне и тя се показа. — Наспа ли се? Клепалото ли те разбуди? Днеска нели е Димитровден…
— Димитровден — повтори след нея Дона и живо додаде: — Днес нема ли да се съберат децата? Да ги заведа в църква, а от утре да започнем училище.