— Е… стрико ти Даме знай, той…
Дона се отправи по звуците на клепалото. Входът на църквата беше засенчен от малък трем и там, на една почерняла греда, висеше клепалото — суха дъска от зеленика, нашарена по краищата с издълбани кръстове и преплетени, разкривени и начупени линии. Биеше го с дървени чукчета стрико Даме. Девойката се спря наблизу и той я погледна иззад клепалото със засмени очи. Едва сега забеляза тя, че и той имаше сиви очи като Велко — сиви, с черни точки. Но очите на стрико Даме бяха по-весели, с по-кротък поглед. Велко изглеждаше все намръщен — може би така прикриваше той своята свенливост. Една дълбока бръчка постоянно държеше заключени веждите му, каквито бяха тъмни и гъсти. В дългите рунтави мустачки на баща му постоянно се криеше усмивка, а мустачките на Велко бяха издърпани някак встрани и устните му стояха открити, твърди и нацупени. Като да беше младият момък все сърдит, а иначе бащата и синът много си приличаха — и Велковите мустаки с време ще станат такива дълги и рунтави. Младата учителка се усмихна на тая си мисъл.
Чичко Даме удари още няколко пъти с дървените чукчета и спря.
— Какво се подсмиваш, учителке? — засмя се и той. — Ето аз съм тука и епитроп, и клисар, а също и поп, и владика. Нашият поп служи на осем села наоколо, та кой знай дали идва в Рожден по осем или десет пъти в годината.
— Ами нема ли да се съберат децата днес… Кога ще започнем с училището? … Закъснехме. Днес е Димитровдем.
— Закъснехме, учителке. Те сички те чакат, целото село. Днеска аз ще разглася, че си дошла, и още утре ще ти надойдат ученици. Има още работа и за них из планината, времето е хубаво, но се ще дойдат некои, а и сички ще дойдат едно подир друго.
— Време е — каза Дона и се отправи пак към края на площадката, да погледа пак планината. Тя чу зад себе си гласа на стрико Даме:
— Нема ги днеска ония… Турците де, ловджиите. Вчера цел ден ходиха из планината и още снощи се пръждосаха накъм града. Нашият изедник беше Селим бей, с цела тайфа. По-добре да не те знаят, че си тука — додаде той като на себе си.
Вляво зад църквата каменната площадка продължаваше в гола, също тъй скалиста височина и там, горе, започваше гората. Младата девойка пак се спря на една-две стъпки от дълбоката пропаст, с лице към планината, която и днес се бе разтворила под изгрялото вече слънце с всичката си прелест. Сега тя изглеждаше на учителката по-близка, по-своя и още по-хубава. Дона забеляза как под блясъка на слънцето неусетно и непрестанно се променяха светлините и багрите по целия простор пред очите и — по голите скали, по сипеите, по белите мраморни залежи, по прегорялата трева на малките поляни, по пъстреещото рухо на гората. И отеднаж планината започна да оживява, да се движи.
Иззад една синкава купчина скали далеко насреща се показаха няколко петна, пъстри и подвижни. Те се подредиха в една редица и ту изчезваха зад скалите, ту отново се появяваха. Показаха се зад тях и две черни петна, едно подир друго, и Дона веднага забеляза, че всички тия петна там бяха люде — жени в пъстри тукашни носии и двама мъже подир тях с тъмни дрехи. Те се движеха по една крива стръмна пътека и младата учителка се учудваше как не бе забелязала досега, че тия криви, начупени черти из планината са пътеки. Все по-ясно се разкриваше планината пред възхитения й поглед. А ето и други пъстри петна — пак редица люде, мъже и жени, сега по тесните улички между къщите и дворовете насреща. Докато проследи за няколко мига тях, показаха се и други по друга уличка там, вдясно, също и през оная хлътнала впадина, между ония два бряга.
Идеха люде от всички страни, пъплеха насам и от долината под нозете на Дона. Те бяха повечето жени, в носии с яркочервени, бели и черни шарки, виждаха се и деца, виждаха се и неколцина мъже с тъмни горни дрехи, с червени пояси и бели ризи. Движеха се бавно насам, стъпка по стъпка, и от всички страни, като че ли сама планината оживя и се раздвижи. Далеко там отсреща се проточи ясен вик:
— Е-хеей! Стойно мории, Стойнооо! Хайде, хайде, тръгнахме ние веке, тръгнахме, Стойнооо!
И кой знай откъде се чу отговор, едвамедвам, но ясен в чистия утринен въздух:
— Идаа, идааа!
Клепалото започна пак да бие. Людете по всички пътеки из планината, край гората, по тесните и криви улички из селото и там, в дълбоката долина, като че ли отеднаж ускориха стъпки под неговите меки ясни звуци. Кой би помислил, че има толкова люде в планината, толкова пътеки, толкова живот?
— Е-хееей! — се чу отново вик. — Ида, идааа! — отвърна друг далечен глас. Първите от жените, които преминаха долината и се изкачиха по стръмнината към площадката, вече свиха зад близката скала долу, а оттам до площадката и до църквата беше съвсем близу.