— Те идат в църквата, днес е празник… Но те идат и за мене — трептеше радостно сърцето на Дона.
Вече всички се приближаваха насам, но и някои закъснели още се мяркаха далеко насреща. Ще дойдат и те — клепалото ги вика, ще стигнат и те навреме.
Младата учителка едвам откъсна поглед от оживелия пред нея простор, обърна се и също се запъти към църквата. Клепалото наново замлъкна и тя чуваше стъпките си по каменната площадка.
Сводестата врата на църквата беше широко разтворена. Дона се опря сред малкото тремче — вратата зееше тъмна и оттам лъхаше влажен хлад. Дълбоко в тъмнината блещукаха няколко искри и се чуваше там треперлив напевен глас:
— Во имя отца и сина и святаго духа… — И още един път: — Во имя отца и…
Учителката чу зад себе си равномерни стъпки — ясно отекваха те по камъка на площадката и между каменните стени на околните сгради: църквата, училището, а там, малко по-нататък, и къщата на Даме Скорнев. Младата девойка побърза да влезе в църквата, преди да я настигнат приближаващите се люде. Тя не знаеше какво ще й кажат и какво да им отговори. Не ги познаваше, не познаваше обичаите им и се боеше малко от чужди люде.
В ниската каменна църквица беше студено и тъмно. Няколко свещи мъждукаха пред дървения иконостас и там, в бледата светлина, се виждаха иконите като привидения, с изпити жълти лица и огромни очи. Встрани, на аналоя, пред запалена свещ пееше с несигурен глас стрико Даме. С бавни, отмерени стъпки се приближаваха жени към свещниците пред иконостаса, палеха свещи и се кръстеха, после се отдръпваха назад в мрака. Дона чувствуваше как се пълнеше с люде малката Църквица и как се бе загнездил студ в сърцето й, който идеше от мрака наоколо, от мрачните образи на иконите, от дебелите каменни стени. Тя не обичаше да ходи по църкви, не Умееше да се моли и тъкмо затова изпитваше някакъв смътен страх от бога, от иконите, от свещениците в одежди и тоя страх сега тежеше като ледена грудка на сърцето й. Но службата не продължи много. Даме Скорнев знаеше само две-три молитви тропари и щом ги изрече, не знаеше какво друго да прави. Той се прекръсти мълчаливо още няколко пъти и взе да прибира сложените на аналоя дебели църковни книги.
Като излезе вън, учителката примижа с лека болка в очите от блясъка на слънчевия ден и отеднаж се видя обградена от гъста редица жени с дълги бели ризи, препасани с черни пояси и с ярко нашарени престилки. По широките и дълги ръкави, по пазвите на ризите пламтяха алени везби. Бели, червени и черни забрадки бяха изтеглени ниско над очите им, които се взираха внимателно, и само устните им едва-едва се усмихваха:
— Ти ли си учителката? … Добре дошла, добре дошла…
Някои носеха малки деца на ръце, наоблечени, загърнати с груби вълнени пелени и завивки, а други деца стояха в нозете на майките си и гледаха учителката с големи, широко отворени очи, с пръстче в устата. Дона погали едно от тях по дългата остра коса, щръкнала над ушите му чак.
— Ще дойдеш ли да те уча?
— Ще дойде, ще дойде — отговори майка му вместо него.
Една много стара, цяла набръчкана бабичка попита:
— Имаш ли си майка, учителке?
— Имам…
— Какво младо, пък тръгнало само по света! — продължи бабичката, преди да дочака отговор. — Не се ли уплаши, щерко? Ама ако, ако… за добро си тръгнала, света Богородица ще те пази…
— От що да се уплаши? — обади се друга от жените, още доста млада, дигнала напето глава под широката бяла забрадка. Сетне тя въздъхна, може би с някакъв скрит копнеж: — От що ще се плаши, щом е толкова учена…
Чуваха се от всички страни въпроси и всякакви приветливи думи, жените говореха една подир друга сдържано, с непринудена вежливост. Като говореха, те сякаш пееха — такъв беше говорът им, проточен и напевно звучен. Естествена руменина покриваше страните дори на по-старите жени, а повечето от младите бяха красавици, с тъмни очи и вити вежди, с алени устни и лебедови шии, разголени в широките, покрити с червени везби яки на ризите.
— Викат те, учителке — едва я докосна с върха на пръстите си една млада невеста и посочи с поглед: — Старците там…
Живият пръстен около Дона се окъса и тя видя край стената насреща, насядали на дървена пейка, четирима стари мъже, между които беше и Даме Скорнев. Те мълчаливо я гледаха и я очакваха. Младата девойка се отправи нататък с разтуптяно сърце и, види се, смущението й личеше още отдалеко, та Скорнев побърза да я посрещне:
— Ето нашите старей, учителко… се добри люде… Искат да те видят…
Най-старият от тях, дядо Павле Локвенец, с надвесени бели вежди и сухо, но румено лице, сам протегна ръка и Дона чинно я целуна, после тя целуна ръка и на другите двама старци.