— Боя се за тебе. Но нема да те спра. Сърцето ми не дава да те спирам, колкото и да е голем страхът ми за тебе. Аз само… бих искал по-малко да страдаш…
Борис прегърна баща си мълчаливо, силно. Развълнуван от тая прегръдка, Лазар Глаушев каза:
— Майка ти… За нея мисли повеке.
— Мама… Нема по-мила мама на тоя свет. И ето какво е нашето сърце: за нея аз като че ли никак не мисля. За тебе повече мисля — какво ще кажеш, дали ще одобриш тая или оная моя постъпка. А мама… т всичко може да понесе: така си мислим ние всички за нашите тъжни майки.
Сега се нажали сърцето му още повече. И не се успокои. Това беше тъга не за него самия или за двамата стари люде, а то беше тъй за всички люде, и за добрите, и за лошите, както си мислеше той — за лошите, че бяха лоши, за добрите, че бяха по-нещастни. Борис скърбеше и за предателя, който, виждаше се, трябваше да загуби живота си. Борис ще му помогне да се спаси, ако може да се спаси. Всеки човек трябва да живее и да бъде щастлив. Той иска да му помогне и ще върви докрай. Не се взема човешки живот, щом не можеш да го дадеш и ако не сложиш срещу него стократно по-голяма цена. Но има ли такава цена, която да е равна на човешкия живот и по-голяма от него? Народът… Свободата… Честта, която пази душевната чистота на човека. Любовта, която може да пожертвува всичко… А каква цена може да има животът на един предател? Но помисли ти, преди да определиш тая цена, помисли, че и той е човек, помисли дали не можеш да го спасиш, преди да го погубиш.
Докато се измъчваше Борис Глаушев през цялата нощ и още повече сега в своите размишления за скръбната участ на един паднал човек, някаква друга, отделна негова мисъл, по-ясна, по-проста, го водеше през тия тежки часове, насочваше го дори и с една трезва пресметливост какво да върши, къде да стъпва. Той слезе при старите още при първия признак, че са будни; разпита баща си за най-важното и всичко запомни; той гледаше трезво на прегрешенията на предателя и ги съдеше строго; докато приказваше с баща си, следеше зорко и времето, за да не пропусне нито една минута и да излезе точно навреме, както бе решил. Той сам се улавяше в тая пресметливост и чувствуваше тая своя друга мисъл като нещо отделно вътре в себе си, отделно, дори чуждо, враждебно. Но и се подчиняваше. Тя го водеше и му се налагаше. Като носеше цялото бреме на сърцето си, той се готвеше и да действува.
Щом се раздени, Борис излезе от къщи. Той знаеше точно още колко време му остава до започване на занятията в училището. Утрото беше студено, над града се бе спуснала бяла прозрачна мъгла, но високо горе, в един широк кръг, небето светеше бледосиньо — ще бъде ясен, слънчев и тоя ден. Въпреки ранния час по улиците тропотеха с кундурите си много люде — повечето мъже, бързаха към чаршията. Какви работливи мрави — тръгват, щом се раздени, и не спират до тъмно! Ала напразно се заглеждаше Борис във всичко, що разкриваше пред очите му изгрялото утро, и той жадно се улавяше За всяка такава своя мисъл, отскочила като светла искРа в съзнанието му: тежеше огромен товар на сърцето МУ и собствената му воля, макар и прикрита, го тласкаше към неизбежна развръзка.
Той стигна бързо до тоя край на града и навлезе кривите улички между разградените дворове и запустели градими. Не се виждаше жива душа — людете са изпоизлезли по работата си, няколкото разхвърляни къщурки дремеха забулени в утринната мъгла. Тук беше и изоставената къща на Вдовицата Вета Кузманова, която след убийството на Райко Кутрев и на щерка й бе отишла да живее някъде навътре в града. Борис следеше зорко всичко наоколо и дали не го наблюдава някой — в сърцето му оживя и страх. Новата сграда на Панту Кътърката се виждаше отдалеко през оголените клони на дървесата. Борис Глаушев бутна вратника и влезе в доста широк занемарен двор. Вдясно, край самата ограда, беше къщата на Кътърката, а в дъното на двора се тулеше къщурката на по-младата му тетка. Една пътека между изгорели от слана бурени водеше към новата къща; виждаше се там и разхвърлян строителен материал, широка дупка за вар. Друга пътека водеше към малката къща в дъното на двора и в началото на тая пътека, на няколко стъпки от вратника, стоеше едно около тригодишно дете. Дворът наоколо беше пуст и се виждаше там само това дете. Не можеше да се познае дали е момче или момиче, облечено беше в дълга до петите му мръсна ризка, в грамадно за тялото му палтенце и беше босо в студеното утро. Гологлаво, с нечисти, сплъстени руси коси и с бледо триъгълно личице, то гледаше Бориса с големи пъстри очи, уплашено и любопитно в същото време. Блестеше детският поглед много чист и Борис се загледа в тия хубави очи, но бързо се извърна, още повече смутен и разтревожен. Той помисли, че това мъничко дете знаеше за него нещо много важно, знаеше за него нещо повече, отколкото сам той знаеше за себе си в тоя миг. В смущението си той не се и опита да каже нещо на детенцето или да го погали, дори се боеше да заприказва с него и бързо сви накъм новата къща. Виждаше се там врата от нови нерендосани дъски и прозорец с нова рамка, но всички други прозорци и врати на двата ката зееха празни по неизмазаните тухлени стени. Борис почука на вратата. Още един път.