— Ида, ида — чу се отвътре глух глас, скръцна друга врата, потътриха се влечки. Показа се облечен набързо, гологлав, с боси нозе Панту Кътърката. — Ха — зяпна той и гласът му прозвуча силен, напрегнат: — Що бре, даскале? …
Той отвори вратата още по-широко, но не се помръдна от нея. Борис го виждаше за пръв път така отблизу. Кътърката не беше се променил през последните няколко години, само в ъглите на очите му се бяха набрали ситни бръчици и погледът му бе станал по-остър и по-надменен. Борис преглътна и каза:
— Прощавай, че толкова рано… Дойдох по работа… преди да ида в училището.
Кътърката го гледаше внимателно, разгледа го цял, после се дръпна от вратата.
— Ами влез… щом…
Борис прекрачи доста високия праг на входната врата и последва Кътърката през едно тясно тремче, оттам влязоха в широка светла стая, с нов под и наскоро измазана. Смесен дъх на застоял въздух, на вар и чамово дърво удари Глаушева. На един одър в ъгъла беше леглото на Кътърката, разхвърляно и не много чисто, близу до него беше сложена кръгла тринога маса, а на нея — стъклена газена лампа, кръгла кибритена кутия и по-нататък друг някакъв предмет, набързо покрит с кърпа. Край масата бяха наредени три прости дървени стола и Кътърката там покани госта си да седне, а той седна на леглото. Борис поседя една минутка мълчаливо, чакаше мълчаливо и домакинът. Най-сетне Борис се сепна:
— Искам да си поговорим с тебе направо и открито.
— Е, харно, щом си дошъл — отвърна Кътърката и на едва-едва зяпналите му устни се появи подигравателна усмивка, а сивкавите му очи гледаха все тъй дръзко изпод тежките клепки. Той не изглеждаше много изненадан от това посещение и не проявяваше никакво любопитство към госта си, дори показваше пренебрежение.
Борис Глаушев чувствуваше до болка, че мислите му се разбъркват, не бяха в негова власт сякаш и движенията му. Все пак той попита с твърд глас:
— Верно ли е, Пантуше, че ти се готвиш да отвориш тУк, в Преспа, сръбско училище?
Някаква хитра мисъл и любопитство едва проблесна в погледа на Кътърката. Той каза горделиво:
— Ами да… Ще отворя. Ето тука, в тая сграда.
— Не е хубаво това, Пантуше. Ти ще разделиш народа.
— Ами вие не го ли делите? Вие по гайдата на Екзархията…
— Тия училища сега в Преспа сам народът си е отворил и ние, учителите, получаваме народни пари. А ти? Ти с чии пари ще отвориш училище?
— Тоя народ е сръбски и вие му мътите ума — започна да се гневи Кътърката и руменината по бузите му се сгъсти. — Тука ще дойде Сърбия, даскале, чуваш ли! Слушай! — И той се приведе към Бориса, протегна дългия си врат, зашепна: — Искаш ли и ти да станеш даскал тука? Ще дойдат двама от Сърбия и ти един… Сто минца за година ще получаваш.
Борис се подръпна от него и нищо не отговори. В тоя миг той съгледа под кърпата на масата дръжката на револвер. Погледът му отскочи. Но той почувствува сега с още по-голяма сила, че това, което се отделяше в него като друга някаква мисъл, бързо се превръщаше като че ли в друга негова воля, упорита, властна. Той пак свали бърз поглед към револвера под кърпата и закривената дръжка на оръжието сякаш сама, като жива му се поднасяше, готова да се сложи в ръката му. Борис скри дясната си ръка в джеба на горната си дреха. Кътърката се усмихваше лукаво с полуотворените си устни, клепките му бяха спуснати и не чакаше отговор на дръзкото си предложение: той се подиграваше с тоя даскал, сина на Лазар Глаушев.
Борис бе мислил да говори с него кротко, разумно, убедително, да го изведе от заблужденията му, да го накара да се разкае, ако може, за грешките си, да го накара да напусне Преспа, за да спаси живота си. Ала тая добра воля в него бързо чезнеше.
— Пантуше — повиши той глас, — ти ли предаде на турците Райко Кутрев, Ицо Наумов и Алексо Пачев? Искам от тебе да чуя…
Лицето на Кътърката веднага побледня, той дигна към Бориса уплашен поглед и замига бързо-бързо, но пак тъй бързо се съвзе. Остана само бледността по лицето му, която бавно се събра около нацупените му полуотворени устни.
— Хайде бре! — махна с ръка нервно, като че ли искаше да удари Бориса по лицето. — Какво си седнал сабайле да ме разпитваш! За това ли си дошъл…