— Кутрев бе убит, Алексо умре в затвора… — задъхваше се Борис, по челото му изби влага.
— Не съм аз — изломоти сърдито Кътърката, а погледът му шареше някъде по пода. Сетне той изеднаж се съживи, изблещи срещу Бориса помътени очи: — Знаеш ли кой ги предаде? Брашнаров, Таки Брашнаров ги предаде. Те го нападнаха, раниха го. Аз него… — започна отново той, но веднага млъкна и сивкавите му зеници пак заиграха.
— Ти лъжеш — каза Борис с леден глас. — Лицето ти говори повече от езика ти. Аз виждам. Защо Бращнаров не ги е предал веднага, щом са го нападнали? Той не е казал никому, че те са го нападнали. А башполицът Етхем твърди, че ти всичко му донасяш за хората на Организацията.
— Ха.. Организацията! — проточи презрително устни Кътърката. — Келеши! Да не мислиш, че ще ме уплашиш!
— Виждам всичко — продължи Борис и гласът му сега потреперваше. — Ти си предал Райко Кутрев и Алексо Пачев.
— Е, що! — пламна Кътърката, изчерви се цял, та и очите му потъмняха. — Може и аз да съм ги предал, какво ще ми направите?
Два гласа викаха, гърмяха вътре в мозъка на Борис Глаушев, вътре дълбоко в него, в самата му душа:
„Той заслужава смърт! Убий го!“
„Аз не мога да убия човек! Не мога… Но той требва да бъде убит, требва!“
И някаква сила тласна ръката му. Той се поколеба за миг, сетне посегна към револвера, но Кътърката ловко го изпревари и грабна оръжието заедно с кърпата. Борис чу гърлестия, силен, ликуващ смях на Кътърката:
— Будала… Така ли ще ти се оставя? Ами сега? Смехът му заглъхна. Борис Глаушев притвори очи и чакаше, а в душата му бе настанала пълна тишина. Той чу пак гласа на Кътърката — беше пълен с презрение:
— Върви си. Такива сте сички вие. Даскали. Баби. Почакайте, аз ще ви оправя. — Борис отвори очи, а оня го гледаше със зъл, все тъй дързък, надменен поглед.
И отлепи стиснатите си сега устни: — Знайш ли защо не ти тегля един? Не ща да си имам разправии после. Да не мислиш, че те жаля! Аз по-иначе ще ви наредя сичките. С агаларите. Те ме слушат. Хайде сега, върви си.
Борис стана и мълчаливо излезе.
А малкото дете стоеше още там, на пътеката. Борис го видя отдалеко — той го потърси с очи още щом излезе от къщата на Кътърката. То като че ли чакаше там и Борис пак срещна очите му, същия чист детски поглед. Той пристъпи и погали косите му — усети, че бяха студени и влажни от утринната мъгла. После Борис се обърна и бързо излезе през вратника.
Тая сутрин, по същото време, в новия житарски дюкян на Лазар Глаушев влезе Кемал бей, бащата на Селим бей. Лазар Глаушев се учуди на това ранно, неочаквано посещение и стана да посрещне стария бей със сдържана, но доста тържествена строга церемониалност, както правеха турците при такива случаи: приветствува го с щастливо утро, покани го да седне на миндера, седна и той на мястото си. Сетне му подаде табакера да си свие цигара и едва след като я запали беят, попита го с тих глас за здравето му, за благополучието му. Сви си цигара и Глаушев, макар да не пушеше от някое време, но не беше учтиво да остави госта си да пуши сам и да прояви по тоя начин обидно пренебрежение към неговите благородни привички. Мълчаха доста дълго те и двамата; не бива никога да се проявява прибързаност и нетърпение — дал е аллах достатъчно време за всичко. Влезе съседът кафеджия с поднос; още с влизането на бея Глаушев бе направил знак на чирака си да поръча две кафета. Донесе ги кафеджията заедно с джезветата, сипа ги в широките чашки едно след друго, като разклащаше ловко всяко джезве, да не остане гъстото на дъното му, и ги поднесе:
— Буюрунус…
Старият бей дръпна пушък от цигарата си, духна го в чашката и шумно, вкусно сръбна от кафето. Сетне още един път по същия начин. Лазар Глаушев любезно му пригласяше и очите му сълзяха от лютивия тютюнев чад. Сега старият бей попита изтежко:
— Как върви, чорбаджи, алъшверишът?
Лазар Глаушев благодари скромно на бога за милостта му. И попита на свой ред:
— Как е Селим бей? Не съм го виждал скоро из чаршията…
Върху лицето на Кемал бей падна сянка и той не искаше да я скрие, но каза със спокойно пренебрежение:
— Той, чорбаджи, по лов… по лов ходи.
— Е — усмихна се Глаушев с разбиране спрямо слабостите на сина. — Млад е той още, ходи му се. Пък и времето сега, тъкмо за лов…
Старият бей нищо не отговори. Не искаше да говори той за сина си Селим, за най-големите си грижи, не беше доволен той никак от своя син. Взел бе всичко в ръцете си Селим бей, а вървеше по лоши пътища: комар играеше, пиеше ракия. Но такава е била волята на аллаха…
Цигарите бяха изпушени, кафето беше изпито, разменени бяха и необходимите за такива случаи думи на почит и вежливост. Но, разбира се, най-важното още не беше казано: няма да отиде някъде Кемал бей само за да изпие едно кафе. Цигарата, кафето влизат в необходимата церемония. Но когато човек говори дори и по най-важна работа, пак не бива да проявява несдържаност и голяма заинтересованост. Особено пък когато работата е в някаква връзка с женския пол — нужно е да се покаже подчертано пренебрежение. Едва когато старият бей вече стана да си върви и като че ли случайно се сети, каза, дъвчейки думите си: