— Те, моите деца (това значеше всъщност жените в къщата му), днес следобед се готвят да отидат при твоите деца… ти кажи там, чорбаджи…
И си излезе.
Лазар Глаушев приподигна рамена учуден. И каза на чирака си:
— Иди в къщи, кажи на жена ми, че днес следобед Ще й отидат на гости жените на Кемал бей. Не знам що им е текнало. За пръв път е това. Нека предупреди и Бориса да не стои по това време в къщи.
Туркините биха могли да отидат на гости у Ния Глаушева и без предупреждение — всяка къща е винаги отворена за гости. Но старият бей бе дошъл не да предупреди Глаушевица, а двамата Глаушевци, които трябваше да стоят далеч от къщи, докато са там туркините.
Скоро следобед пред портата на Глаушеви спря затвореното ландо и от него слязоха четири забулени туркини. Само това можеше да се познае изпод техните фереджета и була, че двете бяха млади, а другите две бяха стари. Това бяха старата беица — майката на Селим бей, — една от жените му и сестра му Лейла; четвъртата кадъна беше по-бедно облечена и по-иначе забулена: носеше дълга до земята черна широка дреха която бе почнала да зеленее, с дълги широки ръкави, главата й беше цяла обвита с чиста бяла кърпа и самсУ, с една цепка, колкото за очите. Тя беше нянята на Лейла — бедна далечна роднина на старата беица и беше като своя в къщата на Кемал бей. Старата беица я побутна тя първа да влезе в гяурската къща и нянята пристъпи нататък, но насреща се зададе и Ния Глаушева. Трите беици я гледаха през тънките си була, а нянята започна по гяурски:
— Е, чорбаджийке, гости ти идем, чакаш ли ни!
— Повелете, повелете — посрещна ги Ния, — чакам ви.
Туркините влязоха в двора. Ландото остана пред портата, а кочияшът — стар турчин — седи там, на капрата, и няма да погледне ни вляво, ни вдясно; той ще стои тук, ще чака и ще пази.
Това необикновено посещение в дома на Глаушеви ставаше по желание на Лейла. Тя много се увлече да плете някакви сложни кенета — хвана я мерак по тях като болест. Научила бе от майка си, че голяма, изкусна майсторка на кенета била една гяурка — Ния Глаушева. Започна тогава Лейла всеки ден да дотяга на старата беица:
— Да идем, анам, при гяурката. Да идем…
След нея започна и нянята й:
— Да идем. Нека мине меракът на Лейла…
Лейла беше по-малката щерка на Кемал бей, роди му се на стари години, не можеше да й скърши хатъра и тя го накара да позволи това посещение, да отиде той чак в дюкяна на Лазар Глаушев.
Като влязоха туркините в къщата на Лазар Глаушев, водени от Ния Глаушева, а нянята затваряше грижливо след тях всяка врата, те свалиха нетърпеливо булата и фереджетата си.
— Ех, чорбаджийке… — въздъхна първа старата беица. — Щастливи сте вие кяурските жени, че не носите такива дрипи по вас, та и слънцето да не може да ви види.
Ния пристъпи и улови Лейла за ръката: каква хубава девойка! Тя се радваше на голямата хубост на младата туркиня — на кафявите й очи с по-тъмни лъчи в тях, които правеха погледа им по-дълбок, с дебели черни вежди, извити като лъскави венчета над тях, на необикновената нежност на кожата й, а устните й бяха набъбнали от млада, гореща кръв. Имаше и друга сила в тая хубост, която притегляше и замайваше, усети я дори и Ния Глаушева, като някакво благоухание, което стига чак до сърцето и вълнува.
Настани гостенките си Ния в най-хубавата стая — в гостната, — поднесе им плодове, сладкиши и шербет, който ухаеше на рози. После изнесе всякакви кадета и тантели, които сама бе плела. Чудеха се туркините на тия прекрасни изделия на две нежни, ловки и търпеливи женски ръце. Ния показа на Лейла как се заплитат най-хубавите от тях, а девойката се галеше около нея, изричаше с приятния си глас неразбрани турски думи, които смесваше и с преспански. Тя бързо схващаше всяка плетка, а на края пожела да разгледа къщата. Дошла бе тук и от голямо любопитство — да види гяурска къща.
— Ами хайде, момичето ми — каза Ния. — Върви, влизай, където искаш. Старата беица попита:
— Сами ли сме, чорбаджийке?
— Сами сме в целата къща — отговори Ния, но сърцето й беше неспокойно: синът й днес не си бе идвал за обед — случваше се това понякога, и той не беше предупреден за необикновените гости. Но ако си дойде сега — успокояваше се Ния, — нели ландото е пред портата и кочияшът е там, ще го спре, ще го предупреди…