Лейла тръгна сама из къщата. Влезе във всяка стая тук, на горния кат, и все се заглеждаше в наредбата. Влезе и в стаята на Бориса, опипа и разгледа с детинско любопитство всеки предмет върху масата му — писалките му, мастилницата, някакво тежко пъстро стъкло, наредени бяха тук една върху друга много книги. Девойката продължаваше да ходи сама из чуждата къща. В гостната стая оттатък се чуваха гласовете на другите жени. Лейла взе да слиза тихо, с котешки стъпки по дървената стълба за долния кат. Тъкмо бе стигнала най-долното стъпало и входната врата изеднаж се отвори. Девойката цяла потрепера от уплаха — накъде да избяга така, разбулена — и тя видя на отворената врата Бориса. Те се гледаха, близу един срещу друг, кой знай колко време, сетне Борис пристъпи и затвори вратата зад себе си, сякаш да запази от някого младата туркиня. Ами те се бяха виждали вече — и девойката се усмихна приветливо, дружески на хубавия момък.
Минутка преди това старата беица в гостната също пожела да разгледа къщата: тя поиска това не от любопитство, а бе се разтревожила за щерка си, която се бавеше вече много из гяурската къща. Двете майки тръгнаха заедно, тръгнаха след тях и нянята с младата беица, но те двете изостанаха назад, като зяпаха ту на една, ту на друга страна. Старата беица и Ния Глаушева видяха едновременно от горния край на дървената стълба двамата млади люде, застанали един срещу друг.
— Вай! — не успя да заглуши съвсем своя вик старата беица.
Лейла бързо се обърна, сетне подбра дрехата си и се изкачи горе, застана срещу майка си смутена, уплашена. И само това каза с шепот:
— Анам… Аз не знаех… Притича нянята:
— Какво има? Лейла, кажи…
— Нищо, нищо — рече старата беица със спокоен глас.
Борис бе изчезнал.
Четирите туркини скоро си отидоха и никой друг не узна какво се бе случило в тая къща. Двете майки с нищо не издадоха опасната среща на децата си, които бяха престъпили един от най-строгите закони на мохамеданската вяра.
През цялото време тоя ден до връщането си в къщи Борис Глаушев бе скитал из полето около града. Той не отиде в училището тоя ден, не се срещна и с Никола Нешев, а днес трябваше да даде отговора си за Панту Кътърката. Той бе претърпял тежко поражение — пред дръзкия предател и пред себе си, в себе си. Нешев и без него ще изпълни сега каквото е нужно.
А Нешев едвам дочака да мине тоя уговорен ден. Веднага след свършването на следобедните занятия в училището той изпрати единия от училищните прислужници да повика от чаршията Гога Ярмов и Йоско Пачев — двама млади люде, и двамата членове на градската чета; Иоско Пачев беше братовчед на умрелия в затвора Алексо Пачев. Нямаше какво да им говори повече Никола Нешев — те преди това още всичко бяха уговорили. Сега той им каза:
— Действувайте, както ви е наредено. Гога Ярмов и Йоско Пачев винаги носеха в поясите си пълни револвери. Те и двамата бяха калфи, върнаха се в чаршията и продължиха работата си, докато започна да се стъмва. Затвори се чаршията и двамата млади люде наново се срещнаха. Те знаеха, че Панту Кътърката се прибираше рано в къщи, но се хранеше в малката къщурка, при роднините си, и често се застояваше там до късно, а след това се прибираше да спи в новата къща.
Щом се стъмни, Ярмов и Пачев се промъкнаха незабелязано в двора на Кътърката: те бяха видели отдалеко, че в новата къща беше тъмно, и се спотаиха зад нея да чакат стопанина й. Не чакаха много дълго. Вратата на малката къща в дъното на двора светна, чуха се там гласове и скоро по пътеката изникна в тъмнината силуетът на Кътърката. Вратата на малката къща стоеше отворена и все още се чуваха там гласовете — роднините пазеха покровителя си. Той се приближи и се озърташе на всички страни. Спря се пред вратата на новата къща, за да си отключи, и двамата младежи там го убиха. Дигна се писък и вик откъм малката къща, двамата, терористи изчезнаха бързо в тъмнината.
IV
Събраха се в рожденското училище около четиридесет деца — повечето момчета, но имаше и момичета. Дона Крайчева ги разпредели на отделения според това, което някои от тях бяха вече учили. Всички бяха събрани в единствената учебна стая, наредени на дълги, грубо сглобени чинове. Работата започна още първия ден, но повечето от децата бяха без учебници, без тетрадки, без плочи и калеми. Бащите тепърва щяха да набавят каквото беше нужно, когато до другия или до по-другия пазарен ден отидат в далечния град. Децата могат и така да помнят някое време уроците си — не може да се бие шест часа път до града за дребни работи. Пък и пари са нужни за всяко нещо, а пари не се копаят като мрамора от земята!