Младата учителка имаше смелост и търпение за всичко. Тя се боеше, дори сърцето й трепереше от страх пред всяка смела стъпка и пред всяка трудна задача, но имаше и много храброст в сърцето си, сила имаше душевна да понесе страха си, да го заглуши, да прекрачи смело напред, когато беше нужно. Тя се боеше да напусне бащиния си дом и да дойде сред тия страшни планини, но трябваше да дойде и дойде въпреки страха си. Боеше се много и преди да започне работа в училището, но започна още първия ден и никой не можеше да познае как се свиваше сърцето й от страх и тревога. Тя не знаеше как да започне и как да учи децата — никой не бе я учил да бъде и сама учителка. Тогава си спомни, напрягаше се по-ясно да си спомни как нея бяха я учили да пише куки и колелца, да познава буквите, да пее песнички. Така започна и тя, стъпка по стъпка, сетне и самата работа я подтикваше напред.
Дните минаваха един след друг и Дона, вдадена в работата си, не ги усещаше как прелитат от безкрая към безкрая с разперени над планината безшумни крила. Животът тук, на каменната площадка, беше прост и еднообразен. Което беше ново и любопитно за младата учителка през първите няколко дни, повтаряше се всеки ден: събуждането на къщата в тъмни зори, грижите около няколкото добичета, излизането на двамата мъже, баща и син, в гората за дърва или за въглища, отиването и връщането им от пазар в града в края на седмицата, непрестанната шетня на стрина Ордена из къщата и малкия двор. Учителката ходи по някои по-близки къщи на селото — канеха я често, — но и там беше същото, та дори и людете изглеждаха като че ли все еднакви както в селската си руба, така и в образите си, и в приказката си. Свикна тя и се успокои и в училищната си работа, не й изглеждаше вече така трудна, пък и децата бяха схватливи, бързо и лесно усвояваха наука и знания. Само планината насреща и навред наоколо изглеждаше все различна — ту величествена, ту страшна, ту обляна в слънчев блясък, ту по-черна и от най-тъмните нощи, ала винаги хубава. Младата девойка свикваше и с нея, но колкото по-добре я познаваше, толкова по-ясно разкриваше планината своята хубост и своя истински образ. Дона забеляза, че така беше и с людете: изглеждаха все еднакви и едва отблизу човек можеше да види истинския им образ. Еднакви, то се знае — люде като люде, — но и различни… Оказа се, че и Велко, синът на хазаите, е неграмотен. Видя й се много чудно това, макар вече да знаеше какъв беше и какъв е бил животът в това далечно планинско село. И по-скоро не й се вярваше, че тъкмо Велко е сляп и глух за книгата, за науката — не може да напише дори името си. Донесла бе тя от дома няколко свои любими книги и науми да ги даде на младия човек да ги прочете, да вкуси той духовна храна, да научи нещо. Избра най-хубавата — да го привлече още в началото. Той повъртя книгата в ръцете си, после дигна към учителката своите сиви очи:
— Не ще да дума с мене тя…
И като каза това, откъм врата му пропълзя руменина, заля цялото му лице.
— Как тъй не ще да дума! — повтори след него учителката, тънките й вежди се извиха нагоре още по-тънки.
Велко й подаде книгата, а в очите му — остър, студен блясък от голяма горделивост:
— Така. Не мога да чета. Не съм учил. Руменината по лицето му стана още по-гъста, но и погледът му се изостри още повече, студен и надменен. Тогава се намеси майка му, стрина Ордена, като квачка да защити пилето си:
— Ех, учителке… Ами кога ще се научи, кой ще го научи? За пръв път дойде учител в Рожден преди осемнайсет години. Тогава мой Веле беше мъничък. Тогава се учи баща му, та и сега пей, криво-лево, по книгите в църквата. После нема учител може би десет и повеке години и като дойде нов учител — мой Веле беше пораснал и не ще да иде в училището. Молихме го баща му го би, и тъй, и инак, най-сетне склони да иде но пък с учителя се смрази. Ударил го еднаж учителят, може и за добро да го ударил, но мой Веле като каза не — и веке не стъпи в училището. Пак молби, па бой, та и учителят дойде да го увещава, но такъв си Веле още от мъничък: каже ли нещо и там остава Мина една година, дойде друг учител. Вервах аз, кай се смени учителят, ще тръгне и Веле, пък и новия учител беше един миловиден, сладкодумен човек, ама едващо отвори училището — убиха го турци на път за града. Три години не дойде в наше село никакъв учител, а мой Веле порасна, как ще го пратиш в школото с дечурлигата! Ето така, учителке… може и Веле да си е виновен, но и той не е много виновен, че остана неук. Да имаше учители… Дона я прекъсна: