— Аз ще го уча. Ще го науча да чете и да пише.
Велко се усмихна под мустачките си и обърна широкия си гръб: приказвай си ти, учителке… Нямаш си друга работа. Той се отправи към вратата, но младата учителка викна след него, та и сълзи се показаха в очите й от обида и гняв:
— Срамота е! Млад човек да не знае да чете! Велко нито се обърна да я погледне.
Минаха няколко дни. На учителката все й се струваше, че младият момък я поглежда присмехулно, ала тя в това време обмисляше и се готвеше да превие врата му. Такъв буден младеж, а неграмотен… И после няма да го остави тя да й се подсмива!
Настъпили бяха дългите есенни нощи. Планината стенеше вън разтъжена и сърдита. Глухо и тъжно въз дишаше оголялата гора, в кумина виеше нощният вя тър ту на кикот, ту на плач, есенният дъжд почукваше на малките прозорчета. Край огнището, между четири здрави, камени зидове, беше сухо и топло. В огнището грееше цяло купище жар. Четиримата люде, които живееха в тая къща, бяха всички тук, край огнището. Надалеко и някак встрани от другите седеше Велко и като че ли само на него не му беше ни хладно, ни влажно, седеше някак нащрек — готов всеки миг да скочи, да излезе някъде. Той целият беше като яка стоманена пружина, напрегната и гъвкава, целият от яки широки кости и мускули на твърди обли възли. Това личеше и през грубите му шаячни дрехи, а още повече в движенията му, във всяка негова поза. Трикракото столче скърцаше под него, но не изглеждаше, че той тежи много на земята ни кога седи, и кога ходи. Баща му седеше край огнището цял отпуснат, като тръшната пълна вреща.
— Чакай аз да ти намеря работа — скочи Дона, тя пък лека и подвижна като птичка в гората. — Че ти ще заспиш така, ще паднеш от столчето.
— Нема да заспя, не ми се спи! — сепна се Велко и сивите му очи заиграха — искаше бързо-бързо да отвърне на шегата с шега: — А ти не можеш да се задържиш на едно место. Духне ветър през кумина и току те понесе като…
Той млъкна — не можеше да довърши мисълта си и тя веднага подхвана:
— Като?… А кажи де!
Велко се усмихна на несполучливата си шега и наведе очи. Майка му цяла се изви към учителката и като че ли сега за пръв път я виждаше: лека и мъничка беше девойката, ръцете й като на дете и само две очи на слабичкото й лице, кафяви и блестят дълбоко отвътре; косите й бяха тъмни, с червеникъв блясък, гъсти и тежки, бухнали на бялото гладко чело и сякаш главата й едва се държи на тънкия врат, пристегнат с високата яка на пъстра басмена блуза. „Още не си е пораснало горкото — мисли си старата жена. — Но ще порасне, Ще се налее, ще заякне…“
Учителката свали малката газена ламба на сандъка в ъгъла и след една минута Велко се намери седнал там на столче и с плоча, с калем в ръцете си. Дона нареди Всичко това бързо и ловко, приседна и тя там на едно коляно на пода. Велко послушно изпълняваше заповедите и, едва-едва усмихнат, сякаш всичко ставаше на шега.
— Хайде, започвай! — рече учителката.
Велко трябваше да пише на плочата цели редици Куки, ченгелчета, колелца. Калемът беше като тънка, чуплива сламчица между дебелите му възлести пръсти. Той започна да пише усмихнат, после усмивката не усетно изчезна от устните му, зачерви се цял, дебелите му вежди се сключиха, на челото му избиха ситни капчици пот. Белите чертички по плочата се показваха разкривени, извити на всички страни, ту много големи, ту пък съвсем мънички. Каква дребна, нищожна работа, а колко трудна! По-лесно би свалил Велко някой стогодишен дъб с тежката си секира.
— Скрий си езика — скара му се учителката. Велко не бе извадил езика си, но бе издул с него долната си устна и бе го стиснал между зъбите. Сега той бързо го прибра на мястото му и се огледа уплашен, с разсеян поглед. Дона кротко додаде:
— Ще свикнеш да се плезиш, като пишеш, а това е хубаво.
Той продължаваше да пише редица след редица чентелчета, колелца и последната редица беше малко по-хубава от първата. Но какво го задържаше толкова дълго закован на трикракото столче, наведен над плочата с калем в ръка? Може би желанието му да се научи да пише? Да, той наистина искаше да се научи да пише, винаги бе съжалявал, че бе останал неук. Но не беше само това. Близостта на девойката, дъхът на нейното тяло, на косите й, едва доловимата топлина, която се излъчваше от нея, го упойваше, омагьосваше го и го държеше там, закован на столчето, послушен, усърден, смутен. Ръчичките на учителката водеха неговите тромави, тежки ръце и тая игра на ръцете беше чудно хубава. Тая игра радваше и вълнуваше двамата млади люде еднакво силно, макар и по различен начин. Велко чуваше как шуми в ушите му разгорещената кръв и се унасяше в сладостно замайване, а младата девойка сама си приказзаше в ума радостно учудена: „Какви големи, силни ръце! Твърди и топли. С едната си шепа той може да покрие и двете ми ръце…“