Учителката привършваше писмото и се учудваше колко точно и с каква сила се изказа Добра. Молба гореща и силен вик беше това писмо, а дали ще го чуе и ще го разбере Лозан чак в София? Стана й жално за Добра. Когато писмото беше вече готово, пликът — залепен и надписан, тя излезе да изпрати селянката чак вън, като че ли не можеше да се раздели лесно от нея.
— Ела некогаж — рече й Добра, — ела ми на гости. Ето там живея, насреща. Не е далеко. Ела да се поразговорим. Да знайш какви хубави неща мога да ти разкажа аз — ей тука ще ти се разиграе! — И погали с безсрамна усмивка гърдите на девойката млади и твърди под леката дрешка. Дона се отдръпна сякаш огън я докосна, сепна се, изглежда, и Добра продума с глух, отпаднал глас, с потъмнял поглед: Ах, каква съм аз, каква съм… Изеднаж ми се качи кръвта в главата и не знам що мога да направя. Понекога бес ме хваща, учителке, бес влиза в сърцето ми. Аз мога и човек да убия. Ами! Така ми се чини понекога. Е, хайде, остани си со здраве… И не казвай нищо на Скорневица! — подхвърли тя през рамо, отдалечавайки се с плавна, полюляваща се походка.
Сега, щом селянката се изгуби отпред очите й, Дона почувствува непреодолимо желание да се освободи от всички тревожни, вълнуващи, противоречиви мисли и чувства, които предизвика в нея тая среща, сякаш изеднаж се видя цяла замотана в лепкава, гъста и яка: паяжина. Тя бързо се върна в училището и започна да го мете и чисти, както всеки ден, но сега по-бързо от всеки друг път и с всички сили, за да не мисли повече за гостенката си, да я забрави. После Дона затвори училището с голям кован ключ и като се върна в къщи стрина Ордена я попита:
— Що търсеше при тебе тая кучка?
В гласа й звучеше строгост и спотаен гняв или може би злоба. Учителката не се учуди на това и отговори наострила уши:
— Писмо дойде да й пиша, писмо до мъжа й.
— Ха, писмо…. — повтори глухо стрина Ордена и виждаше че с големи усилия се въздържаше да не говори повече.
Не се реши да поразпита и Дона за своята нова познайница. Тя излезе вън да я полъхне хлад и се опита да избърше като че ли с шепа огъня, който още гореше По бузите й. Над тъмнеещите планински хребети на запад догаряше в оловен блясък късият декемврийски ден, сив и тъжен. Младата девойка се загледа нататък, ала нищо не виждаше Като пламък мина през нея Добра и с думите си, и с очите си, и със своя хубав глас.
Дона ставаше вече нетърпелива, макар да оставаха само още два дни до връщането й в родния град. Тя разпусна децата за Божик, но трябваше да чака следващия пазарен ден, за да има с кого да пътува за града — никой не би тръгнал сред седмицата, сега, зимно време, само за да я придружи: ще почака, що има от два-три дни! Даме Скорнев й каза:
— Бързаш да си отидеш, да ни оставиш…
— Не… Домилело ми е, стрико Даме, за нашите… Тя наистина се бе разтъжила за своите, за родния си дом — виждаше се и по лицето й, та Велко отвори дума пред баща си да тръгнат за Божикния пазар по-рано, още на другия ден, в четвъртък, но тъкмо по това време дойде у тях преспанската околийска чета.
Беше се стъмнило и се светлееше само от снега по планината, когато единайсетмината мъже се изнизаха по каменистата стръмнина над къщата на Даме Скорнев. Оттам, откъм горния край на стръмнината, започваше гората. На площадката пред църквата се появи най-напред един от четниците и той пръв влезе у Скорневци, а след това довтасаха и другите десетмина. Посрещна ги още в двора Велко — те всички го познаваха и му викаха по име. Пошушука нещо Велко с войводата и Докато влезе цялата чета в къщи, той, Велко, измъкна отнегде една дълга пушка, препаса патронташ с редица еДри оловени патрони и слезе по пътя надолу, на завоя, Да пази стража. Не можеше никой да се качи горе, на площадката, без да мине оттук, през завоя, пък се виждаше пътят и по-надолу, при по-светло време, чак в долината. Можеше да дойде някой и откъм гората, пРез каменистата стръмнина, но от завоя се виждаше и Цялата стръмнина, изгърбена към едва-едва светлеещото небе, и стига само да се мерне някой по нея — веднага ще се види. Имаше и друга пътечка — по един опасен праг по скалата над дълбоката пропаст, но тая опасна пътечка знаеха само неколцина от селото и беше лесно да се мине по нея. Както винаги ноще пуснаха и двете кучета — и двете зли, полудиви, Дона и сега още се прибояваше от тях. Денем и двете ги държаха вързани или Велко ги отвеждаше в гората. Когато и да идваше околийската чета в Рожден, най-напред се спираше в къщата на Даме Скорнев. Тая къща беше най-сгодна за такива люде, макар в Рожден, пък и в целия този планински район на Вътрешната македоно-одринска революционна организация да беше всяко село и всяка къща истинска крепост. Тук и стопаните бяха най-сгодни — трима верни люде, нямаше! малки деца, които не знаят що е тайна, а Велко беше помощник на селския войвода на Рожден.