Дона Крайчева за пръв път виждаше четници. Та навлязоха единадесет души в стаята с огнището, ведно с тях нахлу студен въздух и някакъв остър свеж мирис на хвойна, на зимна гора, напълниха широката стая с шум и тропот на подковани опинци и оръжие, с бодра мъжка врява. Дадена беше команда „за почивка“, а четниците бяха свикнали по чужди къщи и веднага се разположиха като в свой дом. Някои започнаха да се изуват, наобиколили огнището, други, освободили се набързо от оръжието и от цялото войнско бреме, гласяха си легла, а един с дълъг врат и с големи уши, още с пушката си в ръка, ходеше из стаята и търсеше нещо. Някой от четниците каза:
— И тук Жадният търси стомната… Дайте му, дайте му да пие.
Но Жадният вече и сам бе набарал стомната с вода. Той беше ненаситен на вода, а постоянно от тялото му се изцеждаше обилна пот. Като изля в устата си едва ли не половината стомна, той също седна да се изува край огнището, без да обръща внимание на закачките на другарите си. Пък той имаше и най-голяма нужда от подсушаване.
Дона гледаше четниците с любопитство и бързаше да им услужи с едно или друго или помагаше на стрина Ордена, която бе захванала да готви вечеря за гостите. Учителката забеляза, че един от четниците също отправяше към нея любопитни погледи. Той беше слабичък, около тридесетгодишен мъж с рошава глава и рядка брада, оставена да расте на воля. Докато другарите му се оправяха и подреждаха — той бе оставил само пушката си в ъгъла и лежеше възнак още препасан, както беше дошъл, с ръце под главата си и щръкнали нагоре остри лакти. Види се, беше много уморен и нямаше повече сили да се погрижи за по-сгодна почивка. Дона улови на няколко пъти погледа му — съсредоточен и напрегнат, но може би беше в трескав огън от голяма умора. Тя не виждаше нищо познато в неговото бледо, обрасло с косми лице, но все пак…
— Вие учителка ли сте? — чу тя гласа му и сама извика:
— Господин Наумов, вие ли сте?!
Тя сега отеднаж позна учителя си по история в гимназията. Най-напред по гласа му, а сетне веднага изпъкна пред погледа й познатото лице, прибулено от попадалите на челото разбъркани коси, от рядката, вече доста дълга брада. Но това лице сега изглеждаше състарено, с хлътнали бледи страни и очи, които горяха в трескав огън. Тя не бе виждала учителя си отдавна, още от миналата пролет, когато Наумов престана да идва в гимназията и се загуби някъде. Той почака търпеливо да се съвземе младата девойка от изненадата и отново попита:
— Учителка, нали? Аз веднага те познах, Крайчева.
Гласът му бе станал малко глух и като че ли отекваше в гърдите му. Ето къде се загубил той — станал четник! Но колко е уморен — не ще да е лесно за него, толкова слабичък и нежен, да скита из планините… Наумов се усмихна сякаш на мислите й:
— Къде било писано да се видим… Откога си тук, Крайчева?
— От Димитровден… Трети месец вече…
— Завърши четвърти клас, нали? И не можа да продължиш.
— Не можах… А вие, господин Наумов?
Той не отговори веднага и я гледаше мълчаливо еДна минутка. Четниците наоколо млъкнаха и се ослушаха в разговора им. Наумов се приподигна на лакти и каза: