— Ето, Крайчева: ти не си могла да продължиш учението си, аз също требваше да напусна учителството! Ние сме като цветя, които растат без слънце. Ние сме деца на поробен народ, Крайчева, и труден е животът ни — живот без слънце. — Той пак млъкна и наведе очи, ала изеднаж се приподигна с неочаквана сила седна, като обхвана колена с дългите си бледи ръце: Ти вече си сред народа, Крайчева, дошла си да го учиш и ще видиш отблизу живота му и сама ще живееш като него. Да го учиш, но и той да те учи и повече ще учи. Стига да имаш очи и уши, Крайчева, и сърце. Наблюдавай какво става около тебе и мисли, разсъждавай върху това, което виждаш. Защо сме се дигнали ние с оръжие в ръка, срещу кого сме се дигнали? Борим се срещу потисниците на македонския народ, борим се за свободата на народа. И всеки народен син, всека народна дъщеря требва да вземе свой дял в борбата срещу кървавата тирания над Македония.
Като камбана звучеше в ушите на младата девойка гласът на нейния бивш учител — дума след дума, удар след удар. Като камбана ехтеше и собственото й сърце — удар след удар. Тя нищо не отговори — боеше се, стесняваше се да каже: „Да, учителю, знам. Знам, че съм дъщеря на поробения народ, знам за народните мъки, познавам народните потисници.“
Ала никога не бе и помислила, че и тя може да помогне, да влезе в борбата. Знаеше, че по планините ходят народни синове, знаеше, че целият народ се бори но това беше мъжка работа и най-малко работа на едно младо девойче. Тя бе крила в малката си стаичка в бащината си къща Гоце Делчев, грижила се бе за храната му, носила му бе вода и сега искаше да се похвали на учителя си за това, но премълча. Какво бе сторила тя? Борис Глаушев бе довел Делчев в къщата им и тя го посрещна като гост. И все пак… Сега, след думите на учителя и, тя отеднаж почувствува, че имаше някакъв мъничък дял в народната борба, че беше свързана с тая борба, макар и с една тъничка нишка. Нали братовчедът й Борис бе я изпратил у Секуловци! за оня селянин, а през нощта бе станала битката в Криводол… Дона изеднаж се видя твърде близу до народната борба. Ето сега учителят й, всички тия въоръжени мъже…
Нощта вън беше много студена. Огнището пламтеше непрестанно. Велко стоя на стража два часа, след това войводата изпрати да го смени Китан Щъркот, който беше в четата от няколко месеца. Така през цялата нощ — стражата се сменяваше през всеки два часа.
Четата остана тук и на другия ден. Велко излезе още рано сутринта — изпрати го някъде Марко Чендов — войводата. Четниците чистеха оръжието си, кърпеха се, миеха си главите с топла вода, но повече почиваха. Обядваха рано — доста рядка фасулева чорбица и черен селски хляб, а веднага след обеда стрина Ордена окачи на веригата в огнището големия котел с вода и каза:
— Хайде, момчета, който има по нещо за пране… давайте.
Събра се цяла купчина мръсни долни дрехи, кърпи.
— Ангел и Жадният ще помагат на стрина Ордена — рече Марко Чендов. — Нема да може тя сама толкова дрехи…
— Тъкмо работа за Жадния — обади се един от четниците и пръв прихна да се смее: — Да шляпа во водата като патка…
— Не — чу се неочаквано гласът на Дона, треперлив и несигурен от смущение: — Аз ще помогна на стрина Ордена. Нека си почиват людете. Бързо ще свършим.
Войводата спря върху нея поглед, мушна пръсти в гъстата си брада, както си имаше обичай, но нищо не отвърна. Той беше мълчалив човек, обрасъл с косми чак до очите и се виждаха вече по брадата и мустаките му бели жички. Дона знаеше, че я гледа и учителят й, но не се реши да се обърне да го погледне и тя, да му се усмихне, както се бе набрала сега в душата й голяма радост: „Ето, учителю, виж, аз ще пера дрехите на четниците, но то е съвсем дребна работа. Радвам се, че ще помогна, макар и с такава дребна работа.“
Дрехите бяха много мръсни, въшлясали. Двете жени Дълго праха вън, под трема, париха, носиха вода от извора долу, край пътеката за към долината. После проснаха изпраните дрехи да съхнат на вятъра. Дона поДухваше побелелите си подгизнали пръсти, премръзнали от студа, след като бяха киснали в топлата вода. Очите й неволно се бяха напълнили със сълзи от болка, но тя и сега би се усмихнала на учителя си. Та това ли нещо! Ей сега ще премине болката в нежните пръсти! и умората, която разкъсваше несвикналото слабичко тяло!
Щом се смрачи, Велко, който се прибра късно след обед, отиде и върза двете кучета, които бяха обикаляли наоколо през целия ден. Скоро след това започнаха да идват селяни по един, по двама и все по-възрастни юде, че повечето от по-младите бяха на гурбет по Влашко и България, в Цариград, та някои чак и в далечна Америка.