Четата бе устроила за тоя ден селско събрание да се разгледат и решат някои общи и частни въпроси! и оплаквания, да се постегне и ободри селската организация, а също да се приемат и двама нови членове на организацията — двама млади мъже, които тая есен бяха се върнали от гурбет. Последен дойде селският войвода Бабин, добре въоръжен и стегнат. Преди това той бе обиколил постовете наоколо, заети сега от селската чета — въоръжената стража на селото, която пазеше околийската чета и събранието. Селският войвода беше около четиридесетгодишен, здрав мъж, доста шумен и все навъсен. Щом влезе у Скорневци, той най-напред забеляза учителката и преди да седне рече строго:
— Тука немат работа жени, учителке. Стрина Ордена сама си знай, ще си излезе, но също и ти, учителке.
Той седна и не изпущаше пушката от ръцете си.
Дона цяла се изчерви от смущение и се отправи бързо към стаичката си, но я спря гласът на бившия учител.
— Крайчева — рече Наумов с рязък тон, — ти ще стоиш тук и ще присъствуваш на събранието. — Дона! още повече се смути и не знаеше как да постъпи, но Наумов продължи: — Това е заповед на околийския войвода.
— Какво — възрази предпазливо селският войвода, — това не е женска работа. Жените не пазят тайна. Жената е проклета, ако щеш, и от бога. Какво — жени тука…
— Не сме ли родени всички от жени? — изправи се срещу него Наумов, а селският войвода промънка:
— Се жената е друга направа, тя не…
— Жената е човек като тебе — прекъсна го Наум — и когато в нашите редици влезат и всички достойни жени, нашите сили ще пораснат. Жената има слабости, и мъжът има слабости, но жената пък има добродетели, каквито нема никой мъж. В нашата народна борба могат да участвуват всички деца на тая земя без разлика на пол, на вера и народност. — Той махна с ръка, за да прекъсне отново селския войвода, и отсече: — Крайчева, ти имаш нашето пълно доверие и ще присъствуваш на събранието.
Развълнувана, младата девойка следеше разсеяно хода на събранието, което се ръководеше от секретаря на районната чета — нейния бивш учител Наумов. Това беше едно обикновено селско събрание с неизбежния въпрос при всички подобни събрания: снабдяването с оръжие, въоръжаването на народа, което беше най-трудната задача за народната организация. На края, вече към полунощ, двамата нови членове трябваше да положат своята клетва. Станаха всички на нозе. Лъснаха там, сред стаята, кама и револвер, прошумоляха белите корави листове на разтвореното евангелие. Настанаха минути на проста, но вълнуваща тържественост: върху кръстосаното оръжие над евангелието двамата мъже се заклеха да служат вярно и честно с всички свои сили на народното дело и ако нарушат тая свята клетва — да бъдат наказани със смърт.
С примряло сърце изслуша Дона строгите и тържествени думи на клетвата за вярност до смърт.
Няколко дни преди Божик Дона Крайчева се върна в родия си град. Доведоха я пак на същото конче двамата Скорневци — баща и син. Тя напусна с радост далечното село. Като излязоха от снежните обятия на планината, срещна ги меко време — долу в полето първият сняг не бе се задържал ни два дни, земята беше мека и влажна, тук-там се зеленееха поникнали есенници. През облачното небе се процеждаше слънчева топлина, като през зацапано стъкло ло на топлилник, та и старият Скорнев рече. — Тука друг господ. Не е като в планината.
Родният град посрещна Дона приветливо. Обкръжиха я с обич и радост домашните й. Даме Скорнев попита като на шега:
— Е, учителке, кога да дойдем да те вземем пак? Вместо нея отговори майка й:
— Не ви я даваме веке. Измъчихме се сички без нея…
Дона като че ли се поколеба за минутка: къде тук, или на село, в планината? И рече:
— Веднага след Ивановден, чичко Даме. На другия ден.
— Добре си я гледаме и там, майко — усмихваше се в мустаките си Даме Скорнев. — Като наша… целото село…
Като мина първата радост след срещата със свои и близки, Дона изеднаж се почувствува преситена. Копнеяла бе за тях, за бащин дом, за тая среща след дългата раздяла, но ето те всички са здрави и живи и все са същите, като да се е разделила с тях едва вчера. И почувствува в същото време как някаква незнайна сила започна леко-леко, неусетно да я тегли към село. Мислите й, против волята й, отлитаха все нататък.
Пристигнаха късно следобед, времето минаваше бързо, вечерята беше доста шумна и весела, но гостенката се почувствува уморена и грижливата й майка побърза да я отведе в някогашната нейна стаичка. Леглото беше готово, очакваше я разгънато, малката желязна печка буботеше весело, ала щом остана Дона сама — сънят в миг избяга от натежалите й клепки Тя се приготви за спане в затоплената стая, легна си в мекото легло — нозете я боляха от продължителната езда, ще дойде и сънят. Духна ламбата, в тъмната стая светлееше само малката печка и продължаваше да бумти приспивно. Ще дойде бързо сънят…