Хубава си, моя горо, миришеш на младост, но вселяваш в сърцата ни само скръб и жалост.
Децата, нейните деца! Студено е в ранния утринен час, но Дона е застанала на скалата над дълбоката долина. Планината е покрита с дебел сняг и е цяла променена. Снегът е гладък и мек, планината сякаш е издялана от бял мрамор, ала тук и там по стръмнините се чернеят голи озъбени скали, между оголелите дървеса на гората се спотайват модри сенки. Слънчевият диск е омотан в гъсти валма сиви мъгли и пушъци, час по час ги прегаря и се показва сякаш къс нажежено желязо, но те бързо го затулват. И планината ту заблестява ослепително бяла, ту върху нея се раздиплят ефирни синкави була. И е толкова тихо, че сякаш се чува как размахва крила самотният гарван, който се вижда в далечината като черна дрипа. Реката долу е скована в лед. Затиснати са от дебелия сняг и къщите там и по-нататък. Не се виждат и пътеките из планината.
И все пак планината е жива. Над всяка къща отсреща се люлее и размотава синя лента чад. От гората излиза едър заек — колко ясно се вижда в прозрачния въздух! — и при всеки скок затъва до уши в дълбокия сняг. Стига да има време човек да стои тук и да следи, да гледа — планината е жива и будна.
Далеко там отеднаж се изсипват или може би изскачат от снега цяла редица, две по две, черни подвижни петна. Те се приближават насам и тогава Дона вижда и пътеката — едвам забележима синкава следа през поляните и край скалите, струпани на грамади. Черните петна нарастват, превръщат се в мънички човечета, които сякаш по колена пълзят насам по снега. Това са учениците й. Учителката се усмихва и едвам се въздържа да не извика:
— Хайде, хайде! Чакам ви, деца! Та ей ги насреща, съвсем ясно се виждат. Тя ги знае и по име. Пръв върви Апостол Сугарев, приведен, приклекнал едва-едва като стар дядо и широките му разкривени стъпки са смешни с неговите малки още нозе. Така ходят тук планинците, а и той като големите мъже. И винаги той, Апостол, води дружината от: по-далечната махала, той пръв пробива пътеките, щом падне сняг. Показват се деца и от друга посока и всички се стичат като в улей долу, в долината, после всички заедно, в дълга редица, пълзят нагоре, към площадката, към училището. И пак Апостол Сугарев ги води. Дона се връща и застава пред вратата на училището. След някое време отвъд, иззад ъгъла на църквата, се чува как хруптят и скърцат стъпки по снега. Апостол се подава пръв иззад ъгъла — червен и син от студа, ушите му пламтят. Както се полюлява на всяка стъпка, той бавно сваля малкото си плитко калпаче:
— Добрутро, учителке!
После се изсипват един след друг още и още звънки гласове:
— Добрутро, добрутро, учителке…
— Добрутро, деца!
Сърцето й прелива от радост, в очите й блестят сълзи. Колко много сърдечност и обич звучи в тия мили гласове! Докато стои тя да посрещне и последните от учениците си, тия, които са влезли в училищната стая, пеят:
Сняг се сипе на парцали веят бури, веят хали…
И сърцето на учителката пее:
Последни идват две момиченца, от най-малките, уловили са се за ръка и плачат от студ, тихо, без глас. О, милите!
— О, милите — казва учителката и пристъпва към тях. — Елате, елате по-скоро! Влезте вътре на топло.
Дона протяга към тях ръце. Те й се усмихват през своите едри, чисти детски сълзи…
После Дона си спомни как преди няколко седмици стрина Ордена я лекуваше от кашлица, поеше я с отвара от някакви горски билки. Горещият сок се разливаше по жилите й ведно с остър гъст аромат на горски цветя и лято.
— Гълтай, докато е топло — чува тя гласа на старата жена и гълта топлина и съживяващо благоухание. Лютивата болка в гърлото бързо изчезва, гърдите дишат леко и дълбоко…
— Отеднаж — пред нея застава пак Добра.
Младата девойка знаеше и преди това, че в мислите й ще дойде и Добра Лозанова. И без да мисли преди това, Дона я очакваше и не се учуди, като я видя сякаш жива в здрача на своята будна памет. Тя нямаше много спомени от нея — виждала я бе само един път, но ясен стоеше пред нея образът й. И най-вече това, което най-добре бе забелязала: горещите очи на Добра, алените й устни, особения израз на цялото й лице. Носията й трептеше от чистота с всичките си багри. В сърцето на девойката буйно нахлу също такъв смут, както при първата им среща. Но сега тоя смут лесно надви трепетния момински свян и бързо облада цялото й същество. Дона му се отдаде, отпусна се като в гореща, страстна прегръдка.
Добра беше сама жена, не се срамуваше от това и беше прекалено, до безсрамие пряма. Не бива една жена да показва по тоя начин своите интимни чувства и желания, но не бива да ги крие и от себе си, да се самозаблуждава, да затваря очи и уши пред това, което напира, буботи и гърми с гласа на кръвта в човешката душа и тяло. Невинността забулва, възспира и пази, но идва време, когато ръката сама напипва младата натежала гръд и запалва копнеж за милувка. Дошло бе това време и за Дона.