Със своята дръзка, предизвикателна външност, с хубавия си глас и с грубата си откровеност Добра пробуди младата девойка от моминския й унес. Сега Дона гледаше в себе си с отворени очи и разбираше какво значеше, откъде идеше всяка тръпка по тялото й. Така беше по-добре, макар че и сега бузите й горяха в огън. Сега тя познаваше себе си по-добре, сега беше по-свободна, по-мъдра.
А там, дето беше сега Добра в мислите й, там, съвсем наблизу, беше и Велко. Разделяше ги яка, плътна стена, но и той беше там наблизу. Добра непрестанно й припомняше с нещо за младия момък и когато Дона сега си спомнеше за него — Добра често-често се мярваше пред очите й като бърза сянка, или пък дочуваше тя хубавия й глас.
Случайно ли в своя летеж мисълта на младата девойка се спря и върху Велко? Не, не… През всичкото време, докато стоеше с отворени очи в тъмнината и си спомняше и размишляваше за своя живот — той беше там, с всичките й спомени и мисли. И сега, когато Добра го извика пред погледа й, Дона го виждаше ясно и в някаква особена светлина.
Виждаше всяка черта на лицето му, улавяше всяко движение на тялото му под грубите шаячни дрехи. Но; сега усещаше и силата на това младо тяло, и неговата; устойчивост, макар че тя досега да бе докоснала едва: едва само пръстите му. Рошавите му коси напомняха остри ежови бодли, но бяха буйни и — чувствуваше тЯ приятно прохладни; тя ще го накара да си купи розово гребенче, да тури в ред непокорната си грива. Устните му бяха твърди и топли — така рязко бяха изрязани и налени с кръв. А мустачките над тях, виждаше се, бяха като пух, но с време ще станат рошави — ами нали са такива на стрико Даме, баща му. Когато дойде някое от внучетата му, някое от децата на омъжените му щерки, стрико Даме го гъделичка и боцка с мустаките си под гушката. Такива ще станат и мустаките на Велко. И очите му са като на баща му — сиви, с черни зеници. Строги или хитри, присмехулни. Но сега Дона си спомня, че когато я поглеждаше напоследък, Велко се унасяше и сивите му очи потъмняваха като размътени кладенци. Той мисли нещо и го крие. То си е така, разбира се: тя не му е изповедник, та всичко да й казва! Какъв здрав и силен мъж е той! По врата му и по ръцете му се познава какви са опнати и набъбнали мускулите по цялото му тяло и се вижда, че са здрави като желязо, но са топли — нали е жив човек… Еднаж той едва ли не дигна на ръце едно от кончетата им, което бе паднало по леда, както бе натоварено с дърва. Такава голяма беше силата му — преди това и стрико Даме, и стрина Ордена се опитваха заедно да подигнат добичето, пък и тя, Дона, помагаше, но то бе паднало много лошо и лежеше като мъртво на леда ведно с тежкия товар. Притече се Велко и го дигна сам, с две ръце — отлепи го от леда и го изправи на нозе.
Дона метна ръце зад главата си и сладко се протегна в топлото меко легло. Печката все още бумтеше, около нея игриво трептяха и подскачаха светлинки, тъмнината в стаята не беше вече тъй враждебна, не криеше сенки и привидения. Изчезнали бяха и болките; в нозете на Дона от продължителната езда днес. Беше й леко, радостно на сърцето да си спомня за Велко, а какъв беше той, наистина — вече истински мъж и все още дете! Забавляваше я тая игра на мислите й — живи и тъй бързи, променчиви, — забавляваше се да извиква в паметта си забравени или отминати без внимание случки и впечатления, да си ги спомня сега и да издирва, да открива какво се криеше зад тях. Тя беше цяла на село в тоя час, с цялото си същество и къде остана радостта й, че се връща в родния дом, къде изчезнаха върналите се наново скърби и ядове за това, което бе оставила преди тук и сега го завари пак същото, непроменено? Едва бе дошла, спря се, огледа се, видя близките си люде, стисна ги в обятията си, влезе в някогашната си стаичка, а ето мисълта й като да беше чужда тук, сякаш се боеше, сякаш имаше опасност да остане завинаги затворена тук и побърза да се откъсне, да се освободи, да литне назад, да се върне към планината, към Рожден.
Там младата девойка беше по-щастлива, сърцето й там беше по-весело. Тя беше тъй млада още! С тоя дом, бащиния й дом, здраво я свързваше една дълбока, макар и невесела, дори мъчителна обич, свързваха я спомени и тая обич, тия спомени и най-много тия мили люде държаха сърцето й като в плен. Майка, баща, сестри и братя — тяхната съдба й беше тъй близка, тя ги обичаше и в сърцето си нямаше да им изневери никога, но това младо сърце копнееше за свобода и радост. На село то беше по-свободно и по-радостно. Там, в планината, бяха нейните ученици, там беше и Велко, от когото струеше бодра, жива сила, там беше най-сетне и Добра, която със своята дързост предизвикваше в душата й сладостен смут и можеше да я научи Да вижда по-ясно някои важни неща, да вижда и в себе си по-ясно.