„За Георгьовден ще донеса на татко още четири лири — побърза да се откупи тя, да се оправдае пред своите близки: — И четиридесет лири да взема — всичките ще му ги дам… Ще работя за тех, ще им помагам, никога нема да ги изоставя… милите. На село ми е по-леко, по-весело, но то нищо не значи за тех, то е само за мене…“
Тя не усети как заспа.
През нощта срещу Ивановден започна да вали сняг, валя и през целия ден — гъст и ситен, като да го сееше някой от ниско надвесеното небе с копринено сито. Спря едва привечер и небето се отвори откъм запад, но слънцето бе залязло и нататък светлееше само една тясна и мътна оранжева ивица. Времето беше тихо, снежно време. Снегът беше сух и пухкав, тоя път като че ли всичко покри и затисна — надигнаха се от планината заоблени купчини и хълмища, едва, едва обагрени от гаснещия залез.
Стрико Даме лежеше край огнището със схванат кръст. Тая сутрин той едвам се върна от църква и веднага легна. През целия ден гледа през малките прозорчета гъстия облак от ситни снежни мушици, които се сипеха и сипеха, и когато най-сетне снегът престана, той като че ли тъкмо това бе чакал, рече:
— Време е да се връща учителката. Ама кой ще я доведе… ето аз се схванах и кой знай колко дни…
— Наистина — съживи се и стрина Ордена. — Време е, ами… Тя нели каза: веднага след Ивановден. Виж, къщата ни като глуха стои без нея — прибави старата жена.
Те млъкнаха, а и двамата мислеха едно и също нещо: би могъл да отиде да я доведе Велко, но не беше сгодно — двама такива млади люде да пътуват, речи си, цял ден из планината. Мълчеше и Велко, седнал на сандъка в ъгъла в празнично безделие. Даме Скорнев продължи:
— След тоя снег може да хванат големи студове. Иди, Велко, иди, сине, поразпитай из село дали нема да пътува некой за града.
Велко мълчаливо стана и излезе. Смрачаваше се. Той слезе долу, в долината, и се изкачи насреща, по най-близките дворове. Та няма да ходи по цялото село в тъмното и по тоя сняг! Върна се по някое време и каза:
— Ще ходи утре в града стрико Неделко Бачев.
Неделко Бачев беше братовчед на Даме Скорнев, по-стар от него с десетина години.
— Къде ще ходи в тоя снег, вещерът му с вещер! — стисна презрително устни Даме, но веднага додаде:
— Е, харно, харно… Каза ли му ти, синко, за учителката?
— Казах му. Ама и аз ще вървя с него. Не мога, вели, аз да я водя, може сичко да се случи, женска челяд е, градско дете, не знай да язди, ни… Ела, вели, и ти с мене.
„Е, добре — мислят си старците, — така може. С Неделко Бачев може.“ Стрико Даме гласно казва:
— Може. Натовари мулето и кончетата с дърва и върви. Лесно ще продадеш дървата по тоя снег. Ще нощувате в града и на другия ден пак назад. Но ти обади се на учителката още щом пристигнете. Да знай. Да се приготви.
— Може и да те поканят да нощуваш у них — рече Скорневица.
— Хм — изръмжа глухо Велко и завъртя плещи цяла порта.
Сутринта той скочи от леглото далеч преди да се раздени, сякаш цяла нощ не бе спал.
— Не бързай, има време — мърмореше майка му, докато палеше огъня. — Пък кажи на учителката добре да се облече, зимно време е. Вземи си ямурлука, че кожухчето ти е късо. Вземи и ямурлука на татко ти, може да се намери там за учителката, да се наметне…
Велко се нахрани добре, нахрани добичетата, напои ги с вода. И още не беше се разденило, когато тръгна. Навлезе в гората, доста навътре, където още преди Божик бяха секли дърва със стария и бяха ги натрупали там да бъдат готови за Продан. Тежката му секира беше надяната на лявата ръка и широкото й острие меко проблясваше в предутринния здрач. В широкия му червен пояс лежеше на топло лъскав револвер. Не се боеше Велко ни от вълци, ни от мечки в гората и газеше до колена в снега. Той натовари бързо добичетата — какво беше за него да натовари три добичета с готови нарязани дърва? Скоро след това кучетата из Бачевата махала започнаха да лаят.
— Хайде, стрико Неделко, хайде, тръгваме! — завика още отдалеко Велко.
Излезе самият Неделко Бачев и — ту наляво погледне, ту надясно, ту към небето присвие очи, а през мустаките му се процежда бяла пара:
— А бре, внучко Веле, аз… премислих. Голем снег, много е студено тая сутрин… Аз нема да отивам в града.