— Ами нели… — започна Велко, но веднага отсече: — Щом не щеш — здраве да е. Хайде сбогом!
Велко знаеше пътя и сам. Като слизаше от Бачева махала към пътя за града и снегът шушкаше и пръскаше като ситен бял пясък в нозете му, Велко трябваше да мине край двора на Добра Лозанова. Той погледна изпод вежди към ниската къща, затънала сякаш до пояс в снега, и личеше, макар всичко да беше затрупано в сняг, че това беше двор без стопанин. Вратата на празната плевня зееше отворена, пусто и тихо беше из целия двор, не се чуваше мъж да подвикне, да изпсува. Ала на четирите прозорчета, които бяха обърнати насам, имаше шарени басмени завески. Видяла Добра в града, та и тя сложила завески на прозорците!! А в тоя двор нямаше и кучета. Всеки по-млад мъж в Рожден знаеше, че Добра не държи кучета в двора си. Или поне бе мислил за това, па макар и да не се решаваше да влезе в двора й. Велко пак погледна нататък и вече отминаваше, когато чу зад себе си познат женски глас — тих, сподавен в снежната утрина, не ясен и още по-нежен, по-сладък за ухото:
— Добрутро, Веле! Къде така рано-рано!
— В града отивам — отговори Велко, без да се обърне.
— Аха… Почакай де, почакай малко!
Велко се спря и се обърна. Малко по-нататък спрЯха и добичетата. Добра като че ли се плъзна по снега и се изправи пред него. Нали току-що бе излязла от топлото — да я пипне човек, сигурно е още топла. Велко попита:
— Що има?
Тя го погледна учудена. Я го гледай ти, как се възгордял! До вчера, като срещнеше погледа й, червенина заиграваше по бузите му. Колко пъти бе обикалял нейния двор и той — виждала бе сянката му нощем, по месечина. И бе мислила да му отвори. В Рожден нямаше друг такъв млад човек — няма да тръгне по селото да се хвали. А сега какво? Аха! Учителката е влязла в главата му. Хм, ще видим…
— Слушай… — започна тя и леко притвори очи но после отеднаж се усмихна, обърна приказката: — Донеси ми от града локум с ядки, прияло ми се, Колкото чини, ще си платя.
Велко не издържа, обори очи, а тя продължи тържествуваща в сърцето си, очите й святкаха лукаво:
— Ще дойда у вас да си го взема. Що, сърдиш ли се? Аха, ти би искал сам да дойдеш да ми го донесеш некоя вечер, а?
Младият момък рязко се обърна и като нямаше с какво друго, безмилостно удари с дръжката на секирата си едно от кончетата. Изненадано от удара, добичето присви задницата си и припна в снега нататък, бутайки другите две добичета. Добра гледаше младия човек цяла засмяна, снегът се отразяваше в зъбите й. Но тя изеднаж се досети и хитрата й усмивка угасна: — Та той отива в града, за да доведе учителката!
— Слушай, Веле… Веле!… — викна тя след него, а той се отдалечаваше с широки стъпки и още един път замахна с дръжката на секирата. — Веле, Велко… Той не се обърна. Кръвта шумеше в ушите му, но той ясно чу сладкия глас, прозвучал като песен, която кара да премалява младото сърце, гласпесен, който зове и обещава. Не, Велко не се обърна.
Дочул бе преди време той да се говори между другарите му, че Добра Лозанова пуща нощем гости в къщата си. Толкова ли е лесно да се отиде при нея? Запали се копнеж в душата му. Такава беше Добра: нямаше мъж, който да я погледне и да не я пожелае. Влизаше веднага в душата като жив огън. Познаваше я Велко — нали бяха, кажи го, съседи. Млад беше той, а тя, дето и да го срещне, все ще го спре, ще му се усмихне, ще го заприказва. Младият мъж загуби спокойния си сън. И стана една нощ, спусна се като пиян в Долината, прегази реката, но тъкмо до оградата на двора й се спря. Не се реши да прескочи ниската ограда. Беше август, това лято, нощта беше тиха, топла, лунната светлина се изливаше като млака вода. Изеднаж го хвана страх — сам не знаеше от що се уплаши, обърна се и тичешком се върна в къщи. На другия Ден сутринта Велко се срамуваше да погледне майка си, като че ли тя знаеше за лудостите му през нощта. Главата му се бе избистрила и сам се питаше как би се решил да влезе в къщата на една сама жена! Срамота! Ала настана втора нощ и още редица такива топли светли нощи, напоени с мириса на всички горски билки. Ходи Велко няколко пъти до оградата на Добриния двор. Като пиян, като луд. На другия де изтрезнял, той се укоряваше строго. И все пак Велкощеше да прескочи тая ограда някоя нощ, когато би бил достатъчно пиян и достатъчно луд, но го срещна сама Добра и се изкикоти право в лицето му, та ка с нож го преряза. Какъвто беше млад и неопитен, Велко не разбра смеха й — може би тя не искаше да подиграе, а да го предизвика, да го насърчи. Унизителна обида заседна като ледена грудка в гърдите му. Той избягваше всяка среща с Добра, не искаше дори да мисли за нея. После у тях дойде Дона, учителката. Ала ето и сега се размъти душата му, кипна и зашумя младата кръв от хубавия глас, от смелите думи на Добра Но Велко не се и обърна да я погледне поне още еднаж.