Учителката!… Какво би могъл да каже Велко за учителката? Винаги, когато биваше заедно с нея или си мислеше за нея, беше му радостно, сърцето му се радваше. Обичаше да я гледа, да я слуша, обичаше, просто, да бъде с нея. Понякога започваше нещо като пиянството по Добра, но не беше точно тъй, а беше само като леко, сладко замайване. О, достатъчно беше да бъде близу до нея. Сега отиваше да я вземе, да я доведе пак в бащината си къща — да имаше крила, би литнал като орел. Сърцето му трептеше, той цял потръпваше от радост. Веднага забрави срещата си с Добра и викна бодро на трите добичета:
— Хайде, дий! Какво преткате се на едно место!
Той слезе долу, на пътя за града. И тук първи неговите добичета правеха следи по снега. Реката бе занемяла, скована в лед, не се забелязваше и следа от нея под дебелия сняг. По-нататък, вече към края на долината, пътят започваше да се изкачва нагоре, по Три буки — един гол стръмен рид. Когато Велко се изкачи по рида, слънцето тъкмо се показваше иззад далечни снежни върхове — ослепително лъскава, тежка, златна пита върху снега и по-нагоре, върху студената синя коприна на небето. Младият момък подигна очи, огледа се: небето беше чисто от край до край в огромната рамка на начупените планински върхове, ясносиньо и дълбоко прозрачно. Синееше се и въздухът наоколо, неподвижен и студен, сякаш звънко чупливо стъкло. Още по-нагоре, вече на самото било на Три буки, тихо изсъска невидим и зъл ветрец, който преминаваше през дърво и камък. Добичетата заклатиха глави настръхнали и пръхтяха през цели вълма пара, която бързо изчезваше. Велко попридръпна ямурлука си и пак изви очи към слънцето:
— Ех… слънце зимно… кърваво… Преследван от вятъра по ридища и долища, после долу, по равното поле, Велко пристигна в града рано следобед модър, та черен от студ. Имаше един по-къс път — през турската махала, и макар пътниците да го избягваха поради заяжданията на лоши турци, Велко сега нямаше време да избира и удари по него. Може би агаларите са се изпокрили по къщите от лютия студ. И наистина, махалата беше пуста, само тук-там бяха преправени пътеки, с редки дълбоки стъпки в снега. Велко беше вече на края на турската махала и тъкмо да навлезе в чаршията, когато пред добичетата се изпречи един около тридесетгодишен турчин в доста овехтяло турско облекло, с посивяло лице, та и очите му сълзяха от студ.
— Стой… Карай насам — каза турчинът и посегна да улови първото конче за оглавника.
Наоколо нямаше жива душа. Велко се досети какво можеше да стане и отвърна:
— Къде, ага, къде да карам? Ами ти не питаш колко чинат дървата.
— Нема що да питам — продължи турчинът на развален преспански говор. — Какво ще те питам… Карай в мойто двор да разтовариш! Какво ще те питам… — И той задърпа кончето.
— Пусни добичето, ага. Не сме спазарили дървата.
— А бре, ти не разбираш ли, керата гяур? В мойто двор ще разтовариш! Пари нема, пари тебе не ти требват. Хайде, дий!
Велко нагази в снега, мина край добичетата и дръпна оглавника от ръката на турчина:
— Пусни ме да мина!
Турчинът не се помръдна и зяпнал от изненада и гняв, търсеше думи в бедния си преспански говор, за Да се нахвърли върху упорития селяк. Тогава Велко го бутна с лакът и поведе кончето си.
— Ах, куче, мръсен гяурин! Ах, твоята майка… — Ругаеше турчинът вече на своя език, нагазил с плитките си калеври в снега. Лицето му още повече посивя той стисна зъби и взе да бърка в широкия си шарен пояс.
Велко изпусна оглавника, хвърли бърз поглед на около, бъркайки и той в пояса си, и успя да изпревари турчина: в едрата му ръка лъсна револверът. Турчинът така и си остана насаден дълбоко в снега, със зяпнала уста, с ръка в пояса. Наоколо беше все тъй пусто само студеният зимен ветрец подсвирваше край ушите. Като не изпущаше турчина от погледа си, Велко прибра револвера в пояса, дръпна добичетата и продължи към чаршията.
Навлезе той в чаршията и се спря на един кръстопът да чака купувачи за дървата. Пусто беше и тук и глухо, всички се спотайваха по полузатворените си дюкяни, рядко ще пребяга някой бързо по улицата. Студено беше много. От целия снежен простор наоколо, та и от синьото високо небе полъхваше лют, сковаващ студ. Слънцето не топлеше, пък и скоро започна да клони към запад по своя къс зимен път.
Само вятърът подсвирваше и дращеше с остри нокти. Велко стоеше в снега, мушнал и двете си ръце в ръкавите на кожухчето си под ямурлука. Не се спираше купувач да попита за дървата. Пусти да останат! Трябваше Велко да ги продаде, сетне да иде да се обади на учителката, да намери място за нощуване. Погледът му се спря върху секирата, както беше закачена на единия самар. И оттам мисълта му се върна пак при турчина, който искаше да му вземе дървата без пари. „Той ще събере сега дружина и ще дойде да ме търси… Нема да ме остави злото куче. Ще иска да ми вземе и дървата, и револвера. Аз пък тук, сред чаршията, какво мога…“ И Велко пристъпи към едно от добичетата, огледа се и бързо скри в гнездото на самара револвера под бащиния си ямурлук, който носеше за учителката. Секирата откачи от самара и пак я надяна на ръката си. Да не бъде съвсем с голи ръце. Секирата е едно — револверът друго. Секирата всеки може да види и всеки селянин може да държи секира в ръцете си.