— Колко искаш за дървата? — чу Велко слаб скърцащ глас и се обърна: питаше един старец, цял скрит в кюрка си, лицето му завито с тесен дълъг шал, та Г гласът му през него се процежда, очите му сълзят: — Бребребре… какъв студ! Редко хваща такъв студ по нас, такова чудо. Казвай, че не мога да стоя!
— Три гроша товарът.
— А-аха! Три гроша! По два гроша. Карай след мене, близу живея.
— Не.
Старецът не може да стои на студа и отминава, мрънкайки нещо в шала си.
Велко стои в снега и обръща лице ту на една, ту на друга страна — да се скрие някак от вятъра. Нозете си не чувствува във вкочанените опинци. Остра болка пълзи по нозете му. Вятърът дере от лицето му ремъци. Трябва да продаде дървата. И само по три гроша товарът. Ни пара по-малко. Сетне трябва да се обади на учителката.
Изеднаж го обградиха трима турци, като че ли бяха го дебнали. И тримата бяха с дълги кюркове, ръцете им в пояса, стискат дръжките на ками и револвери. Срещу Велко стоеше същият турчин, който искаше да му заграби дървата. Без да продума нищо, турчинът посегна и взе да рови в пояса на Велко:
— Де ти е пищовът бре?
— Немам пищов.
— Как така немаш! Нели го видех с очите си?
— Немам, грешка имаш, ага.
От устата на турчина изригват псувни, неговата бледа и тънка ръка рови нервно в пояса на селянина чак надире, до кръста му. Посяга да претърси и друг от турците. Велко се дръпва две стъпки назад и откачва секирата от ръката си:
— Не ме задевайте, аги! Немам пищов. Те и тримата стоят срещу него с ръце на оръжието си и мълчаливо го гледат. Говорят очите им: — Ако те надупчим с по няколко куршума, макар да сме турци и агалари, пак ще си имаме неприятности, може и да ни затворят, докато се позабрави историята. Друго би било да бяхме намерили револвера в тебе! Ще кажем, че си комита, и дори ще ни похвалят в хюкюмата. Пък и тая секира, дявол да я вземе… Какъвто те виждаме, можеш да изпиеш на някого от нас кръвчицата, преди Да те съборим. Ах, ти, мръсно куче гяурско! Ще ни паднеш ти в ръцете друг път…
Тримата турци си промърмориха нещо на своя си език и най-старият от тях, сякаш нищо не е било, попита:
— Как ти е името, бре?
— Велко.
— От кое село си?
— От Рожден.
Велко го гледаше в очите и не пожела да скрие името си. Турците мълчаливо се обърнаха и се отдалечиха. От близките дюкяни надзъртаха уплашени любопитни лица. Младият момък обърна към вятъра другата страна на лицето си.
Той беше гладен. В една торба, окачена на самара на едно от добичетата, имаше половина хляб и малко сирене. Но Велко не искаше да развързва торбата и да вземе да дъвче тук, изправен като кол сред чаршията. Ще продаде дървата, ще иде да се обади на учителката и после — право в някой хан. Ще яде, ще почива чак до утре. Не беше прилично да вземе човек да преживя насред улицата.
Спря се друг купувач, мушнал ръце дълбоко в джебозете си, и мълчаливо посочи с глава дървата.
— По три гроша товарът — каза Велко. Купувачът отмина все тъй мълчаливо.
Спря се още един и търкаше бързо едри кокалести ръце, местеше нозе в снега с огромни стъпала в рунтави калцуни и подковани йемении.
— Колко за дървата?
— По три гроша товарът.
— Що думаш! Зимата веке си отива. Давам ти пет гроша за трите товара. Така ами. Не щеш ли?
Велко не отговори. Той си мислеше: „Тия дърва струват девет гроша на това време и за по-малко няма да ги дам. По-добре да ги подаря некому или да ги върна в село. Дървата струват девет гроша. Не ща некой да си помисли, че ме изиграл или от студа съм се уплашил…“
Мина още време. Снегът започна да синее и над града сякаш падна синкава мъгла. Дюкяните започнаха да се затварят един след друг, раздвижиха се повече минувачи. Никой вече не се спря да попита за дървата. Велко дочу разговор:
— Цел ден стои тука за неколко гроша…; в тоя студ…
— Пуста сиромашия!
Минувачите отново започнаха да редеят. Дюкяните бяха почти всички затворени. Теменужен здрач изпълни глъхнещите улици. Велко замахна с дръжката на брадвата: