— Дий!
Спря се с трите добичета пред портата на Крайчеви. Дворът беше пуст. Да беше излязъл някой… Беше му студено, беше прегладнял, но някаква топла вълна се изкачи до гърлото му. Бутна мандалото на портата, отвори двете й поли, поведе добичетата в двора. В малката ниска къщурка светлееше запалена ламба, но пак никой не се обаждаше. Велко дръпна въжето и дървата паднаха с тропот от двете страни на едното конче. Той дръпна въжето на другия самар, после и на третия. Скръцна врата. Велко навиваше въжетата, без да се обърне, и ловко прибра револвера си, както беше скрит в единия самар.
— За кого са тия дърва? — позна той веднага гласа на Донината майка.
И пак не се обърна, като че ли беше много зает с въжетата, но рече:
— За вас. Татко ви ги праща. Тука ли е учителката? Нека се приготви за утре — бързаше да каже всичко Велко и току задърпа добичетата към портата:
— Аха… ти си… Ама чакай де! Доне, Доне! Излез, Доне!
Ето най-много от това се боеше Велко. Ей сега ще излезе и тя!
— О-о, Велко! — чу той гласа на Дона Крайчева, но до портата беше още далеко — къде ще бяга! Пък и добичетата се дърпаха назад — те не бързаха, може би и те бяха познали гласа на учителката. А тя беше сега до него — улови го за ръкава: — Къде си се затичал, човече! Чакай, стой, стой! Кога си дошъл?
— Одеве още… Татко каза… утре…
— Ама къде бегаш! — викаше тя. — Връщай се, тук Ще нощуваш, у нас. А утре… добре. Утре тръгваме.
— Не, не! Чакат ме в хана. Утре ще дойда… Ти приготви се по-ранко… Не, не, учителке… Де ще го спре тя с малките си ръце!
Велко избяга. От смущение и свян. От радост.
На другата сутрин Дона го посрещна още на двора:
— Ах, ти, див селянин! Защо избега снощи? И в нашата къща има залък хлеб. Но аз те научих на букви, ще те науча и на приличие.
Велко се усмихваше срамежливо и хитро. Като видя, че са сами в двора, дигна към нея очи:
— Хайде… Готова ли си? Тръгваме. Времето е по-меко тая сутрин, промени се. А пък вчера…
Приказвайки, Велко не забелязваше как я разглеждаше от глава до пети — виждаше му се променена и по-хубава, още по-нежна отпреди. Сега той не можеше да се противи — влязоха в къщи и двамата. Но едващо седнал, той пак скочи:
— Хайде. Време е.
Смущаваше се пред домашните на учителката — по-леко, по-добре му беше насаме с нея. Почерпиха го с кафе, изпи го и пак скочи:
— Хайде.
Излязоха вън. Мулето и кончетата чакаха търпеливо пред вратата. Велко пристегна самарите им, оглавниците. Изнесоха веленце, възглавничка. Излезе цялото семейство. Децата наобиколиха добичетата, а Спирко Крайчев застана на вратата, все тъй подпухнал и меланхоличен, и като че ли се боеше да излезе по-далече от прага. Майката попита:
— Ами други ваши селяни има ли? Да не би сами да пътувате…
Велко се наведе да погледне пристегнатия вече самар на кончето, на което пак щеше да язди учителката. Прегледа също тъй без нужда и въжените стремена и каза:
— Сами.
— Е, та немате ли си дружина? — разтревожи се майката. — Сами по това време из планината… защо така?
— Нищо, майко, нищо. Времето днес е топло — успокояваше я Дона.
Сбогуваха се, прегръщаха се, плакаха и сега. После учителката трябваше да се качи на кончето. Велко притегли добичето до един голям камък, но Дона едва успя да легне ничком върху възглавничката на самара. Опита се пак и още един път. Веленцето и възглавничката, сложени на самара, се разместиха. Велко ги намести отново. Дона се опита още един път и пак не успя да се качи. Тогава Велко пусна повода на кончето, грабна с две ръце девойката и я сложи на самара. Той като че ли и сам не усети как стана това, но леко замаян, си мислеше: „Каква е лекичка… Каква е мека и топла…“ В същото време той бързаше, сключил гъстите си вежди, сякаш и не мислеше за друго, а само да сложи малките й крачка на стремената, да оправи веленцето, да я загърне добре с бащиния си ямурлук. Дона му помагаше и червенееше все повече.
— Добре ли е така?
— Добре е, Велко.
— Здраво ли седиш?
— Здраво. Добре ми е.
— Хайде. Не бой се. Дий!
Трите добичета тръгнаха. Майката проплака отново, надигна се детска глъчка, излезлите съседки завикаха:
— Добър път, Доне! със здраве, Доне! Учителката кимаше с глава разплакана, обърна се да види още един път своите, струпали се в снега пред портата. Велко водеше след нея другото конче и мулето, навел търпеливо глава — да се свърши по-скоро това изпращане, тия сълзи… И наистина, щом свиха зад първия ъгъл — всичко се свърши. Дона избърса сълзите си и се сгуши в ямурлука: „Милите… жално ми е за тех!… Но като тръгвах първия път, беше ми по-жално. Човек и с това може да свикне…“