Скоро излязоха вън от града и Велко, който продължаваше да води другото конче с мулето след него, спря се и викна:
— Тпурр! Стой…
Спряха се и трите добичета. Велко се улови за самара на свободното конче и скочи отгоре му, размахал повода.
— Аз рекох, че ти пеша ще вървиш — усмихна се Дона.
Велко заблъска с нозе корема на кончето си и подвикна:
— Чакай! Аз ще вървя пръв, а ти след мене.
— А! — заблъска и Дона корема на кончето си. — Защо пък ти ще бъдеш пръв? Аз ще вървя първа.
Велко я гледаше учуден: ами нали винаги мъжът върви пръв и язди пръв, а жената върви след него?!
— Ами нели… — започна той гласно.
— То е по селски — изпревари мисълта му девойката и още по-силно заблъска кончето с малките си пети. — Жената върви винаги напред, а мъжът подир нея. Да я пази. Така е редно. Ако щеш пък — изви се тя към него на самара, — можем да вървим редом, един до друг.
Велко нищо не отговори и подкара кончето си с мулето след нейното конче. Тя гледаше пред себе си и се усмихваше само с устни, вирнала главица над широката яка на ямурлука. Беше й весело и обмисляше как да закачи отново младия си другар. А наоколо бе блеснал хубав зимен ден. Слънцето се бе гмурнало в чистата небесна синева, долу беше тихо и топло, снегът пламтеше с бели пламъци.
„Хрътхрътхрът! — затъваха в омекналия сняг и пръскаха наоколо снежни пръски пъргавите подковани нозе на трите добичета. — Хрътхрът!“
Учителката обърна глава над нагънатата качулка на ямурлука и се загледа далеко някъде встрани, но Велко наостри уши.
— Така е, да знаеш — каза тя, сякаш не нему, а някому, там, встрани. — Жената върви първа. Вие, селяните, какво: наместил се господинът на коня, а жена му припка след него пеша и понекога с дете в ръце!… Право ли е това? Нели жената е по-слаба!
Велко вижда в мислите си: не е право. Жената е по-слаба, мъжът по-силен. Но защо той язди, а жената клинка пеша след него? Жената е нещо по-долно. Навсякъде мъжът влиза пръв, а жената след него влиза. Тя може да сбърка нещо. Тя е по-глупава, а мъжът е по-умен. Ами учителката по-долно нещо ли е от него, от Велко? Учителката по-глупава ли е от него? Той мисли напрегнато. Мозъкът му работи като някаква мелница за камъни. Уф! Челото го заболя чак. Най-сетне той намисли нещо и пита учителката, гледайки я в гърба:
— Ами детето? Като е по-слабо, и него ли ще пуснеш да върви първо, да води? Ами то може да сбърка нещо, глупаво е още.
Учителката пак се обръща встрани и веднага отговаря:
— Да, ще пуснеш и детето да върви първо. Тъкмо защото си по-силен и по-умен. Ще отстъпиш на по-слабия. Ще бдиш над него. Като си по-силен, да вземеш да изпогазиш всички по-слаби! На слабия требва да отстъпваш, слабия требва да закриляш. А кой ще води — то се знае, че по-силният ще води, макар да върви след слабия. Сега ти ли водиш, или аз? Пътят едвам се вижда в снега, планината е като замазана с вар и аз нищо не мога да позная.
„Умът й реже като брич — мисли си Велко. — И чурулика като ластовица…“ Той мълчеше, но мелницата в главата му работеше напрегнато. Това беше уморителна работа за него. Учителката го подтикваше да размишлява. Все пусне някой камък в мелницата му: „На смели и тоя!“ И той се учеше да мели с мисълта си. Помагаше му и тя, подсещаше го, насочваше го. Сега тя изсипа цяла торба камъни върху дебелата му селска глава! За силния, за слабия, за тоя, който води… Уф, не е лесно! Кой водеше сега — той или тя? А тъкмо на него му се искаше да се измъкне от оглавника, който му бе надянала. Весело му е и си мисли: „Да беха тия мънички кончета два хубави силни ата, па да се спуснем двамата по снега — ех, бел облак до небето ще се дигне!“
И той неусетно пристяга с колена твърдия самар. Още преди обед навлязоха в планината. Времето беше все тъй меко и тихо. Срещу двамата пътници се издигаха величествени и безмълвни покритите със сняг стръмнини и хребети, а между тях и край тях, по дълбоките долища, лежаха сини сенки — небето се отразяваше в бялата и тъй чиста покривка на планината. Не шумяха треви и листа, не бучаха води по долищата, не пееха птички и все пак планината беше жива, тя дишаше, нейният могъщ свеж дъх изпълваше гърдите на двамата млади люде. Тя ги посрещаше приветливо и разтваряше пред очите им своята зимна хубост. Дона продума, без да се обръща:
— Колко е хубаво! Виждаш ли? Погледни върха там насреща, погледни дърветата как са задремали под снега…
При звука на нейния глас той долови мълчанието на планината, огледа се, отвори широко очи: като че ли за пръв път идваше тук, дето се бе родил и израсъл. Ами хубаво беше, хубаво!