Дето е учителката — там всичко става хубаво, светло, весело.
На една голяма стръмнина той слезе от кончето си.
— Защо слезе? — попита Дона и бързо додаде: — И аз ще слеза.
— Не… ти ще се умориш. Снегът е дълбок, стръмно е.
Но тя вече скочи в снега и дългият ямурлук увисна на самара. Той избърза да го оправи, да оправи изкривената възглавничка. О, хубаво, много хубаво! Ще вървят заедно по снега, а после… после той пак ще я дигне на ръце и ще я сложи на самара!
— Ти върви напред — каза тя и подвикна: — И не се обръщай назад, чу ли? Не се обръщай…
Велко тръгна нагоре като вцепенен, отпуснал очи — не смеееше да погледне ни вляво, ни вдясно. Мека снежна топка го перна в тила и се пръсна. Ситен звънлив смях се изсипа в тишината. Велко се обърна и застана в снега:
— Ами ако те хвана, да те бутна в снега! Ще заприличаш на мишка в брашнена вреща.
— Е-е! — като че ли отеднаж се уплаши девойката. — Знам, знам, че си много силен. Хайде, върви напред!
Горе, на самата височина, Дона изостана назад и дишаше дълбоко, шумно. Най-сетне каза с пресипнал глас:
— Не мога повече.
Велко спря добичетата. Дона също спря и чакаше. Как ще се качи на кончето си? Тогава Велко пристъпи, и я грабна в ръце. Тя усети на бузата си през платнената му риза топлината на гърдите му. И не помисли девойката, като каза:
— Можеш ли да ме носиш тъй чак до село?
— Мога.
Той не знаеше какво върши, като я притисна на гърдите си. Дона потрепера и завика:
— По-скоро, по-скоро, че… че кончето ще тръгне! Те продължиха нататък и дълго мълчаха. Между тях, съвсем близу до тях, бе минало нещо много, много хубаво. Що беше то? Ще дойде ли пак?…
Мълчаливо и бързо минаха през Дебрища и пак навлязоха в планината.
Сините сенки наоколо все повече се удължаваха, разширяваха се и над тях блестяха само високите върхове — бели великански зъби, захапали повлечената златна одежда на слънцето. Двамата пътници вече се спущаха от Три буки в долината — навлизаха в Рожден. Някъде залая куче, като изпод земята.
Горе, на десния бряг на долината, беше къщата на Добра. Велко обърна глава — не искаше да погледне нататък. Ала изеднаж той чу познат глас:
— Добре дошла, учителке, добре дошла! Велко, ти като да си водиш невеста в къщи… Как си прекарахте по пътя, а? Самички. Ама вие и двамата сте си глупави, глупави…
Беше Добра. И в студената сянка, която изпълваше долината, гласът й звучеше все тъй сладък и топъл. Тя ги чакаше и дебнеше през целия ден. Сега се бе спуснала чак долу, на пътя, да ги посрещне.
V
Преспанци минаха през тая зима бодро и весело. Тая веселост не идваше от ядене и пиене, от богатство и благополучие, все тъй с пот на челото печелеха сухия си залък бедните люде, каквито бяха повечето от преспанци. Ала хубави надежди сгряваха сърцата на тези презрени гяури, гордост ги изпълваше и нова някаква сила. За сражението в Криводол се разправяха чудни легенди и всеки преспанец го смяташе за своя лична победа — нали четниците, които загинаха там геройски, бяха също тъй презрени роби и войводата им беше преспанец! После дойде и убийството на Панту Кътърката. Имаше една могъща ръка, която закриляше поробения народ и наказваше предателите. Мнозина преспанци бяха членове и помощници на тайната народна организация и всеки от тях се чувствуваше частица от нея, чувствуваше в сърцето си нейната нарастваща сила. Тя беше обща тайна, но всеки я пазеше зорко, пазеха я робите в сърцата си, тя беше в техните скрити копнежи. Новата сила, която напъваше в гърДите на немирните кяури, блестеше в погледите им, които ставаха все по-дръзки, изливаше се в бунтовните песни, които се пееха открито и с буйно въодушевение, а често се изричаха смели думи и люти закани срещу вековните потисници. В поясите на мнозина от по-младите мъже тежаха револвери и ножове и не се бояха вече да пресекат път на турчина. Никола Нешев ходеше из града с дигната глава и преспанци го наричаха свой, християнски каймакамин. Йоан Сърчарот се усмихваше тайнствено и мъдро под възкьосавите си мустаки и знаеха людете, че той държи всички тайни на комитета: Любен Расков събираше в общата работилница млади калфи, говореше им разпалено за нов живот, бранеше сиромасите, ругаеше чорбаджиите — народен човек беше той, не се гордееше със сполуката си в занаята и като бе изникнал от сиромашки корен, не бе забравил сиромасите; ето и Наум Катранов, тих и кротък, баща е на четири деца, предал се е на народното дело с цялата си душа, кой не би намерил смелост в себе си да тръгне поне след него? Горделив се разхождаше из чаршията Илия Роглев — нека, макар да е чорбаджия, и той стои до най-смелите народни люде! Голяма радост беше за целия град и общото въодушевение и воля за борба порасна, засили се, когато се узна, че и синът на Лазар Глаушев е влязъл в народната организация: какъв човек със звезда на челото, роден за щастие и всякаква сполука, и той не е пожалил себе си, ни щастливата си звезда. Людете следяха всяка стъпка на своите водачи, следяха всяка промяна по лицата им, вслушваха се във всяка тяхна дума и вярваха в тях, вървяха след тях бодро, весело и смело. Агите и бейовете бяха посърнали, макар и не още от голяма уплаха. Но те бяха угрижени — какво ставаше с могъщия техен дьовлет? Нещо бе рухнало дълбоко в основите на тяхната държава, те сами вече не почитаха законите на своя дьовлет, на своята вяра, те си завиждаха и силният отказваше помощ на по-слабия, не тачеха рамазана и пиеха вино, блясъкът на златото заслепяваше очите на техните големци и управници. Дали не бе дигнал ръка аллах от своя избран народ? Раята вече не приличаше на себе си, не се боеше от агите си. Дори и по селата. Раята дига глава срещу господарите си — хе! Ръждясаха ятаганите, отдавна не са потапяни в гяурска кръв… И агите ходеха по Преспа навъсени, поглеждаха накриво, събираха гняв и ненавист спрямо повилнелите роби. Преспанци се подсмиваха на техните дертове и криви погледи. Мина то, агалар! Що бе минало — никой не би могъл да каже ясно, а свободата още не беше извоювана, борбата едва сега започваше. Но се виждаше — колелото на общия живот се бе завъртяло още един път.