Зимата още не беше преминала, когато се чу, че по Преспанското поле е излязла нова чета. Да не би да са оживели загиналите в Криводол? От нищо не пресеква силата на комитета.
Селяните от полските села, с дрипави кожуси и протрити опинци, пошушваха тайнствено на своите приятели в града — на ковача, на коларя или бакалина, на ханджията:
— Шестима са. Огън момчета. Да видите само войводата…
Събрали се тая зима петима млади мъже от преспанските полски села, по своя воля и неволя, въоръжили се някак и тръгнали да ходят комити. Колкото оръжие не им достигнало, взели го от поляци турци и от кехаи по чифлиците. Всеки убил по един поляк или кехая, за да си вземе пушка и куршуми. Така се бяха обвързали те, с кръв, и за вярно другарство. Ходеха по селата и навсякъде намираха отворени врати. Сега навсякъде имаше организирани люде, та Началството в града веднага научи за тая млада дружина и Нешев писа писма на околийския войвода да изпрати най-добрия си четник за войвода на новата полска чета. После Нешев сам отиде, през един мразовит ден към края на януари, да свърже новия войвода с четата му. Момчетата се зарадваха, че комитетът ги призна за четници. Нешев каза сърдито:
— Ето ви войвода: Гьоре Павлев. И нема да ходите сега да убивате турци по своя воля, а сте войници от народната войска и ще се борите за целия народ.
А Гьоре Павлев посегна към пушките им:
— Никога четник не държи така пушката си! Да свети оръжието по тебе, момче! Запаши се здраво, да не виси нищо по тебе!
Петте момчета изеднаж стегнаха сърцата си. А войводата ги грабна като с ръка и още същата нощ ги преведе през цялото поле, чак на другия му край. Това кръстосване на полето вече не спря. Студовете бяха още големи, полето беше пусто, край селските огнища бе топло и сладко се спеше, но Гьоре Павлев никога не се подлъгваше да остане две нощи поред в едно и също село. Той беше сух човек и дори дребен на ръст, та изглеждаше чудно как носеше толкова оръжие по себе си И на студ беше много издръжлив, и на глад: никога няма да се мушне в огнището, никога няма да поиска ядене. Караше всяка седмица да го бръснат, често сменяше и долните си дрехи:
— Като си комита, въшки ли ще въдиш!
Вехто беше облеклото му — бели дебърски бечви с черни гайтани, джамадан и късо гунче, — но беше здраво, закърпено, чисто. Още по-чисто беше оръжието му, дори и патроните му лъщяха един до друг:
— Като се грижиш за пушката си, и тя по-добре се грижи за тебе. А тя ти е сега, пушката, майка и баща. Лют беше той, не се засмиваше, но пазеше момчетата си. Те му се бояха и го слушаха. И може би го обичаха, но и петимата бяха селски люде, та не показваха помежду си ни обич, ни каквато и да е нежност. Колкото и да ги държеше все нащрек — все под оръжие, не им даваше да се застояват никъде, ни да по спят повечко и това ги уморяваше до капване, — те се противяха. Той им каза еднаж:
— Нашата диря се вижда отдалеко и ако се поуспиме некъде, агите веднага ще ни натиснат.
Като започна слънцето да наяква и тревата да се зеленее по припеците, Гьоре Павлев почука пушката си:
— Иде време за нашата работа, Ще се размърдат агаларите.
Най-напред уби поляка от Криводол. Научи от селяните — полякът сам се хвалил, че той открил четата на Стефан Церски в кулата, той казал на мюлязимина че вратата на кулата стои винаги отворена, а сега затворена отвътре. Мюлязиминът бил готов да си отиде с аскера. Цяла зима не бе идвал полякът в Криводол и като дойде за пръв път, Гьоре Павлев би четири часа път с дружината си, издебна го вън от селото и го уби.