Обадиха се двама души, че искат да влязат в четата на Гьоре Павлев за някое време: Борис Глаушев и Любен Рисков. Обущарят каза:
— Човек требва да бъде последователен и твърд в своите убеждения. Независимо от това, къде е по-лесно и къде по-трудно, щом се явява такава нужда, аз съм готов да оставя за известно време дюкяна си и да ида с Гьоре Павлев.
— Да учиш селяните на социализъм, а? — не пропусна да го клъвне неговият непримирим противник Илия Роглев.
— И така да е, Илия Роглев! Но бъди сигурен, че когато и да е, и селяните ще разберат що е социализъм. Заявявам открито: ако реши комитетът, готов съм да влеза в полската чета.
Но комитетът не реши за него, а за Борис Глаушев. Борис също изказа готовност да отиде в четата и комитетът прие за него. Само това забеляза Иоан Сърчар:
— Ами училището, даскале?
— Ще поискам отпуск по болест от училищното настоятелство.
— Е, върви, върви тогава, даскале, с войводата. Тъкмо ти си най-сгоден: устата ти — медена, не може Да не ти верва човек. Ще го укротиш ти Гьорета Павлев.
Борис Глаушев пожела да отиде в четата, за да изпълни един дълг към народното дело. Никола Нешев бе казал, че и тук, в града, не е по-малко опасно да са срещу турската власт и сила. Все пак тук лягаш в своето си легло, ходиш по работата си и във всичко си свободен, докато не се сложи турска ръка върху тебе. Не е тъй в четата. Там стоиш и денем, и нощем нащрек, не знаеш откъде ще писне куршум срещу тебе, ни един миг покой. И глад ще познаеш, и жажда, и без легло ще останеш. Сега две силни потери преследваха малката чета на Гьорета Павлев по пътеките между селцата из полето. Борис Глаушев реши, че там е сега неговото място, сред постоянните опасности и мъчителните несгоди на четнишкия живот. Натам го теглеше младото му сърце и съзнанието му за нуждите на народното дело.
На старите той каза, че заминава по работа, и те, като знаеха за тайната му дейност, не го попитаха нищо повече. Пред директора на училището и пред училищното настоятелство Борис каза, че отива да се лекува в Битоля, и те му разрешиха две недели огпуск. А щом се яви в четата, Гьоре Павлев веднага го взе в ръцете си.
— Тука, даскале, шега нема — с тия думи започна войводата. И той разглеждаше младия гражданин като да беше кон, изкаран за продаване на пазара, в погледа му тлееше подозрителност. После попита: — Къде ти е пушката? Каква пушка имаш?
— Никаква — отговори наивно Борис. — Пушка аз нема да нося. Моята работа при вас ще бъде по-друга. Ще говоря със селяните, писма ще пиша…
— Хайде де! — стисна устни войводата. — Ти ще си мислиш! Каква работа можеш да вършиш с нас без оръжие? Ти говори си, пиши си, но това е друго. Като си излезъл комита, пушка ще носиш. И тия градски кундури ще махнеш, и тия градски дрешки, зимата, кажи го, още не е минала, а ние повеке на открито нощуваме. Шега нема, даскале. Ако не ти харесва много нашата работа, връщай се в града още сега…
Другите четници около тях лукаво се подсмиваха Какъв ли четник ще бъде това крехко даскалче! Не ще изкара ни два дни, ще се върне в града го, при майка си и баща си…
Борис не се върна в града. Облече се в доста похабени бели шаячни бечви — де ще намериш по-нови! — препаса се с два колана куршуми, дадоха му една дълга мартинка, наметна се с гуна. Той спечели бързо сърцата на четниците, помагаха му те да се стегне, научиха го да си връзва сгодно опинците. Само войводата не преставаше да го оглежда изпод вежди и все го задържаше близу до себе си. Още първата нощ четата направи един преход от седем часа, дори и старите четници капнаха от такова безкрайно лутане в тъмнината, а войводата като че ли нарочно нареди уморителен поход. Едвам стоеше на нозете си Борис, подбиха се нозете му, разраниха се, но не отвори уста да се оплаче. После Гьоре Павлев се улови пак за пушката му:
— Да свети, даскале. Нема да ядеш, нема да спиш, докато не туриш в ред пушката си. И учи се с нея, отвори я, затвори я, мери на една, мери на друга страна, поразвърти я, поразкърши се с нея, да стане пушката като част от тебе, от телото ти. Така ще я командуваш добре, ще ти върши работа тя и ще те пази, даскале.
Борис послушно изпълняваше всяка негова дума. Развъртя се с пушката, разкърши се. Пак другите четници му се притичаха на помощ — не е лесно да се командува пушка. Но след ден-два той не я носеше вече, като да се боеше, че ще го ухапе, а прилепна тя добре на рамото му.