VI
Последните дни на зимата минаваха един след друг и някак по-бързо. Дона все така събираше децата сутрин и ги пущаше късно следобед. Говореше се из селото, че учителката е добра, добре учи децата; по-големичките вече пишеха писма на бащите си по гурбет. В очакване на близката пролет Велко стоеше повече без работа и се навърташе в къщи. Рядко ще излезе по село — да се види с другари. Околийската чета идва на три пъти и доста се бави, та Велко стоя много дни и нощи на стража. Сега четниците бяха само деветмина и ги водеше секретарят — учителят Наумов, — а войводата и още един от четниците — Жадният, който бе заболял от плеврит — бяха отишли през зимата на почивка в България. Селото решаваше с четата един голям въпрос — за гората. Старо село беше Рожден и гората си беше открай време негова, но преди осемдесет години дошъл от града Хамди бей и казал, че гората била негова. И ако селяните искат да берат дърва от гората и да правят въглища — ще плащат на бея. Покорна беше раята — кой ще дигне глас срещу един бей! ламди бей идваше всяка пролет и налагаше на селото данък за гората. Той ще каже една сума, а селяните ще молят и ще плачат събрани около него и беят ще отстъпи от… добро сърце. Селяните знаеха, че гората си е тяхна, но хвалеха бея и го благославяха за добрината му. След Хамди бей стопанин на гората стана неговият син Абдула бей. И той като баща си: ще вземе колкото може повече пари за гората и ще си отиде. Понякога ще дойде на лов из планината и селяните ще го посрещат и гощават. След Абдула бей дойде Кемал бей, но от няколко години насам стопанин на гората беше неговият син Селим бей, който бе взел всичко от ръцете на стария си баща. И Селим бей вземаше всяка пролет данък за гората. Предната година се опита да вземе два пъти — забравил уж, че бе взел еднаж. А селяните все помнеха, че гората си беше тяхна от памти века. Като тръгнаха чети из планината — страхът от турците намаля. Четите убиваха злите турци и всякакви народни изедници. Селската сиромашия намери опора. Пред турските съдилища нямаше правда за раята, а четите бяха защитници на народа. Случваше се и друго, ако дойде турски или арнаутски зулумджия и безчинствува в селски дом — стопанинът или неговият син дига секирата и му разцепва главата на две, сетне взема му оръжието и бяга при четата в планината.
Тая зима рожденци заприказваха да не плащат повече данък за своята гора, както бяха плащали осемдесет години. Допитаха се до четата и Наумов им рече:
— Кажете на бея, че нема да му плащате повече данък за гората, пък той, ако иска данък, да дойде от нас да иска.
Така се реши. И рожденци не отидоха първи да кажат на бея, а чакаха той да дойде да си иска данъка, Селим бей от есента не бе идвал в Рожден.
— Нема защо да бързаме ние — приказваха си селяните.
— Ами ако доведе турчинът заптии, аскер?
— Ще видим.
Селяните чакаха пролетта и с радост, и със страх; не излиза лесно страхът от сърцето на роба. Най-сетне пролетта настъпи.
Започна снегът бързо да се топи, потекоха по долищата мътни води. Наякнало беше слънцето, припеците димяха. Удариха и дъждове — дни и нощи буча планината и се изправи една сутрин срещу грейналото слънце, цяла измита и окъпана. И щом започнаха да засъхват пътеките, Велко Скорнев пръв се хвърли в гората. Нямаше да чака тоя път той позволение от бея. А като се зачу неговата секира — влязоха в гората да секат и други селяни.
Други години Велко не се връщаше по цяла неделя от гората — имаше си колиба там, носеше си храна за повече дни. Тая пролет той се връщаше в къщи всяка вечер и рядко ще прескочи да не си дойде. Старият Скорнев си помисли: „Може би се бои от бея, да не го завари в гората, докато не се реши как ще бъде тая година…“ Но старият не познаваше сина си и нищо не виждаше. По-добре от него виждаше стрина Ордена. Велко се връщаше почти всеки ден от гората заради учителката. И взе да намира разумни, убедителни причини, понеже и сам виждаше, че не беше редно да се връща всеки ден. Ето секирата се е притъпила и трябва да се наостри; имал нужда от по-топла дреха нощем; яденето се е свършило по-скоро; да дойде старият да види дали е насякъл достатъчно букови дърва за ковашки въглища. Какво ли не може да измисли човешкият ум! Старият Скорнев вярваше на всяка дума на сина си: Велко никога не бе лъгал, не лъжеше и сега. А старата Скорневица виждаше, че причината на всички тия причини беше Дона. Ще дойде Велко да си наостри секирата, а докато не намери учителката, не може да намери и точилото. Така за всичко. Ще я потърси в къщи, в стаичката й, в двора, в училището. Понякога тя нарочно се криеше от него и той все не можеше да намери точилото. Но ако се разсърди и не иска да я търси повече, тогава пък тя тръгва подире му: — Велко… Веле…