Търсеха се, за да се видят, да си кажат по няколко Думи, да си разменят по една усмивка, пълна с нежност и обич. Те не виждаха как се бяха променили след пътуването си през оня зимен ден — бяха и двамата кротки, сговорчиви, гласът им и смехът им бе станал по-тих, бяха и двамата разсеяни — нищо не беше вече много важно. Но в същото време мисълта им беше по изострена — те се разбираха с един поглед, с половин дума, Разбираха се и без поглед, без дума. Паднали бяха всички прегради между тях — останала бе само една: непреодолим страх пред чудото на любовта. Те се бояха да се докоснат, бояха се да останат сами. Ако през някоя от тия лунни ароматни пролетни нощи Велко бе влязъл с тихи стъпки в малката стаичка на учителката прекрасното чудо би станало. Но той не се решаваше да влезе, а тя не се решаваше да го призове. Не можеха да надвият своя чист, младежки свян.
Старият Скорнев нищо не виждаше. Виждаше само Скорневица и сърцето й преливаше от радост: „Ще си имам хубава снаха, умна, учителка, гражданка..? А Велко — какво? Лош ли е Велко?…“ Коя ли майка не мисли, че нейният син може да се ожени дори за една царска щерка?
Когато закъснееше Велко да се върне вечер в къщи или пък прескачаше по един-два дена — случи се това два-три пъти, — Дона нямаше търпение да го дочака и излизаше на края на площадката. Оттук се виждаха всички пътеки към гората. Учителката стоеше тук, на високата скала, и гледаше гората — да разкъса с поглед зеленото горско рухо, да окърши гранките на всяко дърво, та да няма пречка и преграда за погледа й. като го виждаше да излиза от гората, тя продължаваше да стои и не се помръдваше: нека той да тича насам! само щом я види! И сърцето й биеше лудо, щом видеше тя, че младият момък, като я съгледаше, застанала на високата каменна площадка, ускоряваше стъпки по най-късата пътека. Той бързаше към нея, а тя се задъхваше от радост и очите й плуваха в сълзи.
Тоя път Велко не се върна два дни от гората. Не се върна и на третия ден, та привечер Дона доста ранкО отиде и застана на скалата да го чака. Когато се връщаше към края на деня, Велко оставаше да нощува в къщи. Учителката бе пуснала децата да си вървят, а до залез слънце имаше още много време. Ще чака тя тази вечер — три дни не се бе връщал Велко. Учениците й се бяха пръснали по двама, по трима из пътечките насреща и се изкачваха към къщи по стръмнината отвъд долината в шарените си носии. До ушите й долиташе позната училищна песничка — някои от децата пееха в един глас.
Загледана подир учениците си насреща, Дона изенаж трепна и втренчи поглед: между храсталаците край една от пътеките за гората се мярна бяла забрадка. В същото време от гората излезе и Велко. На пътеката срещу него се изправи жена — носията й трептеше с яркото си шаренило в зеления въздух край гората. Велко се спря далеко от нея, но тя пристъпи по-близу. Нещо му приказваше, размахваше ръце и ръцете й плаваха във въздуха. Младата девойка я позна още в първия миг: Добра Лозанова.
Велко я слушаше и гледаше встрани. Няма ли да има край тая среща? Добра подигна ръка и леко я плъзна по белия му ръкав, от рамото надолу до голата му китка и там спря тя своята ръка, своята милувка. Дона гледаше с примряло сърце. Колко много продължи всичко туй! Най-сетне Велко се отдръпна, мина през тревата край Добра, излезе пак на пътеката и продължи насам. Добра тръгна след него. Той се обърна и нещо й каза. Тогава Добра се спря на пътеката с отпуснати ръце. Сетне тя дигна лице и дълго гледа към високата каменна площадка.
Дона го чакаше горе, спотаила се бе сега зад църквата. Наоколо нямаше жива душа. — Веле… — подвикна тя тихо.
Велко се приближи. Те се гледаха мълчаливо, застанали един срещу друг. Не бяха се виждали три дни, а сега Дона се бе уплашила от Добра. Тя наведе глава и чакаше. Велко се поколеба един миг задъхан, сетне пристъпи бързо и я сграбчи в прегръдките си.
Селим бей довтаса в Рожден. Настани се у Добра с неколцина от другарите си, а Другите се настаниха в съседните две къщи. Говореше се че Добра завързала приятелство с бея; видял ги някои заедно в града. Не се знаеше дали е верно, но той право в нейната къща спря. В нейният двор, събра беят още същия ден селските стареишини а надойдоха и други от селяните. Събра ги турчинът и започна кротко на преспански:
— Е, люде, дойдох, както секой година, да си взема своето за гората. Ще режете дърва, ще продавате, ще горите кюмюр, ще продавате, пък и аз ще получа своето. Ама той година искам повеке. И дървата се продават по-скъпо, и кюмюрът, и аз ще искам повеке.