— От тебе ли по-хубава?
— Какво съм аз… щом съм веке раждала! А то младо, росно, в чаша да го изпиеш.
Ококори очи мръсният:
— Къде е тя, даскалицата?
— У Даме Скорнев живей.
— Аха, разгеле: и аз имам път нататък.
Излязла бе Добра да посрещне Велка Скорнев в гората, а той от ръцете и се изскубна, за да иде при учителката. Бяс се бе загнездил в сърцето на селянката и не й даваше мира. Още на другата сутрин тя се накити като за празник и се качи горе, в училището при Дона. И като да не беше същата — с такава злоба заговори селянката с младата учителка.
— Как се намери да дойдеш в нашето село — каза й тя, — по-добре земята да беше те погълнала! От ръцете ми го вземаш, но аз нема да ти го дам лесно. Охо, ти не ме познаваш! Ще те затрия!
Заканваше се Добра Лозанова, но не знаеше как ще затрие съперницата си, а само искаше да излее отровата си. Сега ето бея, като че ли сам дяволът й го пращаше.
Късно следобед Селим бей поведе тайфата си и се изкачи горе, у Даме Скорнев. Голям празник беше днес — Цветници, — та Скорневци си бяха в къщи, прибрал се бе от гората и Велко, а Дона беше в стаичката си. Те усетиха неканените гости едва когато двете вързани кучета почнаха да лаят и се дърпаха яростно на синджирите си. Излезе Велко да погледне.
— Турци! — върна се веднага той и се спусна към стаичката на учителката: — Доне!
Тя излезе, той я грабна за ръка и се затича към вратата, но беше вече късно. Турците се струпаха пред вратата.
— Искаш ли гости, Скорне? — изкриви уста беят, а очите му право в учителката.
— Ние сме тръгнали по работа — каза Велко и лицето му беше така бледо, че изглеждаше като зацапано с ръжда от мартенския слънчев загар по него.
— Е харно, харно — отвърна беят, — но и ти ми требваш, искам да те питам нещо. Ами пусни даскалицата бре! Я го гледай!
Дона сама изтегли ръката си от изстиналата ръка на Велко. После тя рече с твърд глас:
— С мене немате работа. Дръпнете се да излеза. Беят мазно се усмихна.
— Е-ее… Така ли се посрещат гости?
Той влезе в широката предна стая. След него и другарите му — останаха само двама вън, пред вратата. Той искаше да поиграе с жертвите си — не бързаше, за да не ги уплаши, докато ги хване по-здраво.
— Какво си се наежил ти? — обърна се той към Велко. — Вижда се, че си серт човек. Ти си вадил пиЩов срещу мои приятели в касабата. Знам аз, казаха ми. Я да видя пищова ти, покажи го!
— Немам пищов аз — отвърна Велко и очите му играеха — обмисляше нещо.
Той забеляза, че турците бяха много сигурни в успеха си, и тъкмо това трябваше да се използува. Погледът на бея лепнеше по Дона, но ето сега турчинът се залавяше с Велко, за да се справи най-напред с него.
— Дай пищова, че ще кажа да те вържат и добро нема да видиш — повиши глас беят. — Ти и пушка имаш, и нея ще дадеш!
Той се извърна към другарите си и нещо им заговори на турски, а в същия миг Велко сграбчи отново учителката за ръката, сви се като звяр, който напада, и с всички сили се втурна към вратата, разблъска изненаданите турци, кого с глава, кого с рамо или лакът. Дона летеше след него и чувствуваше само желязната му ръка как стискаше нейните тънки пръсти. Турците нададоха викове, сблъскаха се всички на вратата. Единият от тия, които бяха останали вън, дигна пушката си и гръмна, но двамата млади люде миг преди това се бяха скрили зад ъгъла на църквата. Куршумът изпищя високо над гората.
— Остави ги! — крещеше беят. — Избягаха. Няма да избягат далеко, пак ще паднат в ръцете ми!
И се обърна той, та насъска копоите си на стария Скорнев. Биха го те, биха и стрина Ордена, разтършуваха къщата, изпочупиха каквото им попадна пред очите. Търсеха пушки и пищови.
— Ще дойда аз пак — рече на края Селим бей — и ако не заваря тука даскалицата — на ръжен ще ви опека и двамата дърти пергиши. А сина ти, Скорне, по-добре го отпиши. Само да ми се мерне още един път пред очите!
В същото време Дона и Велко наново бяха попаднали в смъртна опасност и се бореха за живота си. За да се скрият миг по-скоро от очите на турците, Велко поведе учителката не по пътеката към долината или по каменистата стръмнина накъм гората, а направо в пропастта към високата площадка. Там, наблизу три аршина под самия ръб на площадката, се намираше оня тесен и неравен праг и това беше път, който можеше да послужи само при смъртна опасност. Малцина го знаеха в Рожден и още по-малцина можеха да го използуват. Знаеше го и Велко.
Като свиха зад църквата и чуха изстрела след себе си, Велко поведе другарката си право към пропастта и намери време да каже:
— Върви след мене… Не бой се…
Дона вървеше след него и ако би казал да скочат в пропастта — тя едва ли би помислила да се противи. Той нямаше време да й обяснява накъде я води и нейната опора беше само ръката му. Спряха се на самия край на площадката. Велко пусна ръката на другарката си, седна на каменния ръб и като се обърна по корем, смъкна се надолу, докато напипа с нозе каменния праг. Прилепнал цял о скалата, с гръб към пропастта, той протегна ръце нагоре и подложи дланите си. Чу се гласът му, хриплив, задъхан: