— Доне… обърни се с гръб… Стъпи на ръцете ми и се спущай полека… полека… Не бой се… Сега на рамото… Така…
Той я спусна до себе си на каменния праг, обхвана я с ръка през кръста. Телата им бяха плътно прилепнали към скалата и едно към друго. Велко попритегли леко девойката.
— Хайде… полека… Не бой се. Затвори си очите. Хайде, пристъпи пак.
Те бавно влачеха нозе, пълзяха по грапавия камък, чуваше се дишането им, пресекнало, шумно, чуваше се как се търка по скалата облеклото им.
— Хайде пак… Пристъпи. Още малко, Доне. Полека… Не гледай…
Велко минаваше за трети път оттук. Сега трябваше да води и Дона с извита назад около кръста й ръка. Това го караше да се издава повече над пропастта и много малко беше нужно да натежнее над бездната тялото му, и нейното с него. Те сега бяха като едно тяло. Дона местеше нозе след него, с лице до камъка и със затворени очи, подчинена на волята му. Неговата ръка около кръста поддържаше не само тялото й, но и съзнанието й да не угасне и сърцето й да не спре да тупти от ужас. Тя чуваше и гласа му, ловеше го жадно, за да не се вледени кръвта в жилите й, да не се подкосят нозете й.
— … Доне… Още малко… Хайде пак. Каменният праг беше дълъг около два разтега, по-нататък се разширяваше малко и продължаваше още около един разтег и се сливаше с една втора малка площадка. Там трябваше да се прескочи една цепнатина в скалите и вече започваше стръмнина, която стигаше до една полянка на горния край на пропастта, а оттам започваше и гората.
— Ще минем — хриптеше глухо гласът на Велко. — Ето, още малко… А ония нема да се сетят де сме… да погледнат насам…
Всъщност той се боеше повече от това — да не би турците да погледнат случайно отгоре, отколкото от бездната до петите му. Дона в ръцете на бея! Никога!
— Хайде, Доне, пак… Ето, още малко… Най-сетне стигнаха по-широката част на каменния праг и почти едновременно въздъхнаха, по-свободно, по-дълбоко. Велко отлепи лице от скалата, бледо, обляно в пот, и се обърна към другарката си. Тя мълчаливо му се усмихна с пребледнели, сухи устни. Сега тя почувствува и топлината на ръката му около кръста си. Сега те най-много се обичаха — тяло до тяло, увиснали над бездната, и двамата обхванати от вледеняващия дъх на смъртта. Няколко стъпки по-нататък те стигнаха до втората, по-ниската площадка, Оставаше още цепнатината, прерязана в скалите.
— Можеш ли да прескочиш? — попита Велко.
— Мога.
— Чакай, аз пръв.
Той прескочи леко на другата страна и подаде ръка на Дона. Прескочи и тя, като коза. И се спуснаха надолу по стръмнината, ръка за ръка, а оттам до гората беше близу.
В гората беше околийската чета. Имаше там една скрита колиба и деветмината въоръжени мъже се криеха в шубраците около нея през целия ден. Час по час идваха верни люде от селото да ги осведомяват за бея и тайфата му — тук ли са още и какво се канят да правят. Решено беше, че ако тръгнат турците да правят зулуми по селото — четата да ги нападне заедно със селската чета и да ги прогони. Наумов знаеше за лютата закана на бея.
Като видя сега Наумов в гората своята някогашна ученичка, не се учуди много. А когато Дона и Велко му разказаха как се бяха спасили от турците, той каза и като че ли се обръщаше повече към другарите си:
— Ето как ще ни накарат бейовете да прескачаме и пропасти, ето как ще ни направят всички борци, и млади и стари, и мъже и жени.
Дойде пак куриер от селото и каза, че турците наново са се върнали у Добра. Наумов помисли малко и нареди на куриера:
— Сега, като се стъмни, върни се в селото и гледай да се добереш до тая жена, Добра. Нека тя каже на бея, че ако той до утре, до изгрев слънце, не напусне Рожден, ще има работа с нас. Кажи това и на Бабин, селския войвода, а той нека дойде тук утре в зори.
Турците напуснаха селото на другата сутрин, но чак след като изгря слънцето, за да не бъде по волята на комитите. Не дадоха вид, че се боят от комитите, а Добра дълго моли бея с думи, със сълзи:
— Ще ви избият, бей, сто души комити ще ви нападнат. Така ми рекоха. И къщата ми ще изгори, и детето ще ми убият, и мене. Моля те, бей, жално ми е за тебе, млад си още.
Селим бей махна с ръка.
— За твоя хатър ще го направя. Ама аз пак ще дойда в Рожден.