VII
Не знаеше що е почивка Гьоре Павлев. Дори когато малката чета се спираше да хапне по няколко залъка или край някой кладенец за вода, или да преспи, и това ставаше някак на нога. Четата се движеше нощно време, но и когато влезеше в някое село или се спотайваше в някой дол, за да преденува, войводата пак не даваше четниците да се разхвърлят, да разпасват оръжието си. Полето беше още голо и четата денем се криеше повече в селата, но и скрити по къщите, комитите стояха с пушки подръка. А той, Гьоре Павлев, не се знаеше ни кога яде, ни кога спи. Докато четата се движеше или се спираше да събере сили за нов поход, двама или трима селяни също се движеха по някоя посока, но свързани с четата като с невидима нишка — те или се отдалечаваха от мястото, където беше тя, или пък се приближаваха към нея. Това бяха куриери, които Гьоре Павлев изпращаше по разни посоки, за да следят движението на потерите и да му донасят на определено време и място. Чрез тях той винаги знаеше къде са потерите, които го преследваха, и според това определяше движението на четата си. Цял беше вдаден в тази игра. И само тогава се усмихваше или искаше да му дадат да свие една дебела цигара, когато успяваше хитро и ловко да изпревари потерята, да се изплъзне изпод носа й, да я заблуди по някакъв начин. На няколко пъти той изпрати лъжливи шпиони при едната или при другата потеря, за да я заблудят с лъжливи доноси, а на два пъти накара по двама-трима селяни да изстрелят по няколко патрона, скрити някъде из полето, и потерята се връщаше от пътя си, като мислеше, че става престрелка с четата. Той знаеше, че другарите му са капнали от умора, че кой знай откога не бяха изули опинците си, не бяха разпасали коланите си с патрони, та понякога ще викне към всички:
— Какво… нема да се дадем на тия псета да ни избият! — Или: — Е, не виждате ли! Това му е майката: да не дадеш на душманина диря да ти улови.
Четниците изпълняваха послушно всяка негова заповед. Всички селяни, и жените също, му бяха предани. Иначе той не би могъл лесно да води тая опасна и сложна игра с двете потери. И те започнаха да измъчват людете по селата, за да ги принудят да издадат малката чета: биеха ги, дупчеха ги с дългите си касатури, бесеха ги с главата надолу по дървесата. Не се намери ни един предател между селяните. Не издаваха на врага тия бедни люде своя закрилник и спасител. Откакто ходеше Гьоре Павлев из полето и след като изби неколцина от турските зулумджии, не се реши вече ни един поляк или кехая, или някой чифликсайбия да дигне ръка срещу селянин, да закачи жена, да принуди за нещо селяните. И сега Гьоре Павлев, докато се изплъзваше от потерите с непрестанно движение из полето, не пропущаше случай да нанесе удар, дето трябва, да припомни, че е тук, че бди за своите люде по селата. Мнозина от турците поляци и кехаи бяха се присъединили за някое време към башибозушката потеря, а Павлев причака и уби един от тях, после каза на селяните да разгласят, че ще избие всички турци от чифлиците, които влизат в потерята. Като минаха двадесетина дни в безполезно преследване, каймакаминът и миралаят от града изпратиха още едно отделение аскер и потерите станаха три, а Гьоре Павлев стана още по-бърз, по-неуморим. Той получи нареждане от Комитета в града (отделно писмо със същото съдържание получи и Борис Глаушев) да напусне полския район и временно да се прибере в Железник или по другите планини наоколо, а той каза на Бориса:
— Е, харно, харно… Пиши, даскале, на Началството в града, ще се оттеглим, защо не, ама когато стане нужда. Сега още има къде да се провираме.
Чуден човек! Борис Глаушев не беше виждал такава човешка сила.
Борис Глаушев живееше в един нов свят. Нищо не бе знаял той преди за селските люде. Бедни, измъчени, роби на господарите си, покорна рая, която живееше в тъмнина и нечистотия — това знаеше всеки, който ги виждаше пазарен ден из градската чаршия. Сега Борис живееше сред тях, сега виждаше истинския им образ. Гьоре Павлев беше селянин, останалите четници от четата бяха също селяни и всички, които я пазеха и хранеха, които се оставяха да ги бият, да ги дупчат с ножове, да ги бесят по дървесата и не я издаваха, бяха също селяни. Те пазеха малката чета, деляха с нея залъка си, прибираха я по къщите си, сновяха денонощно из полето, за да следят потерите, понасяха зверствата и преследвачите й и все мълчаливо, търпеливо, упорито. Това беше от признателност към своите закрилници, от привързаност към тях, от любов, това беше и от мъка, от спотайван гняв към потисниците, от воля за борба срещу тях и беше човешка душевна сила. Тия, които пазеха и хранеха четата, прибираха я в бедните си жилища, те рискуваха за нея живота си и живота на децата си. Сега Глаушев често си спомняше думите на Делчев: „Поучете се от простите селяни…“ Сега Глаушев виждаше, че народната сила беше тук, запазена през вековете дълбоко в душите на тия бедни, измъчени люде. Тук беше и самият народ. Та и неговият дядо Стоян Глаушев бе дошъл някога от село…