Комитетът от града беше изпратил Бориса Глаушев в четата, за да въздържа войводата й в неговата голяма дързост спрямо турците. Гьоре Павлев се вслушваше в приказките му, дори и сам го разпитваше при сгодно време, ала имаше един кръг на неговите собствени мисли и знания, където не допущаше чужда намеса. Любопитни бяха всички тия люде и жадни да узнаят нещо за небе, за земя, за наука, за далечни страни и народи, за далечно време, питаха и слушаха с охота. Също и Гьоре Павлев като тях, но той каза еднаж на Бориса:
— Ако взема аз да се пазя премного, да бегам се пред агаларите, те по-лесно ще ми видят работата. По-трудно ще им е, като ги карам да се плашат от мене. Виждаш ли го кучето: и на вол се нахвърля, и волът бега от него, а може да го дигне на рогата си. И нашите люде по-иначе ще ни гледат, ако стоим тука само за да ходим нагоре-надолу. Излезли сме с пушки за работа. Като пречуках неколцина турски катили, людете си велят: Гьоре си гледа работата. Е, ще се пазим, както велиш, ще пазим, то се знай, и селата. Ама като се пазим премного, много работа нема да свършим. Ние затова сме излезли — да бием изедници поляци, кехаи, бейове. Иначе — що? Е, може и нашият ред да дойде, но да сме си седели в къщи край огнището.
Той поучаваше Бориса как се води чета и как се води борба с пушка и нож.
Като се настанеше нощем четата край някое тлеещо огнище, събираха се около нея всички люде от къщата, понякога по двадесет, тридесет и повече души, а идваха и от други къщи. Радваха се те по своему на четата — ето само тъй, да дойдат, да поседнат, да постоят при нея; Борис забелязваше дори и прояви на нежност спрямо четниците и пак по свой начин и може би само с поглед, с някоя отделна дума или като вземе някоя постара женица да измие главата на някого от четниците с майчинско усърдие. Тук Борис започваше някоя от своите проповеди и простите люде жадно го слушаха. Ала виждаше се понякога, че те не разбираха думите му, не достигаха до тях неговите мисли. Той говори еднаж за свободата и се учудваше, че тъкмо тия най-окаяни роби го гледаха сега с празни погледи, не можеха да приемат в сърцата си неговата проповед за свободен живот. Като полегнаха после един до друг с войводата край загасналото огнище, тоя му каза тихо, да не чуе никой наоколо:
— Свобода… е, що е то? Да ходиш тъй, където ти текне, и никой да не ти се бърка, да нема над главата ти кехая и бей… Е, харно. Ама ти, даскале, по-добре кажи им на нашите люде, че като дойде наше царство, земята ще си бъде наша и ние ще си я работим, нема да я делим с агата, и то едно за нас, а сто за него. Със земята живеят тия люде, тя е сичко за них. И говори им още да не се боят от турците, да излезе страхът им от сърцето. Това е за них. И пред очите ще им светне повеке.
Той поучаваше младия човек как да говори с простите люде. А и сам Борис се учеше да мисли просто за важните неща в човешкия живот, които бяха прости й постоянни. Гьоре Павлев не бе учил никаква наука, но бе познал важни неща в човешкия живот и те бяха здрава основа за всяко друго знание. „Говори, даскале, на селянина за земята, над която се труди, и прогони страха от сърцето на робите!“ Гьоре Павлев не знаеше що е страх или умееше да го надвива и в това бе неговата сила, оттам и просветлението на неговия прост ум. Борис желаеше да постигне неговата яснота в мислите и в душата си.
Не продължи много тая дружба. Бързо минаха десет дни, сетне още няколко, макар да бяха за Борис тежки, изнурителни, а беше той и в постоянна опасност. Наближаваше време да се прибере в града, но не с това прекъсна дружбата му с Гьоре Павлев. Вече доста време малката чета играеше на гоненица с аскера и башибозука из Преспанското поле и най-сетне срещата стана.
Беше навъсен, дъждовен ден в ранната пролет, валяло бе до късно следобед и всичко бе прокиснало във вода, дори и небето висеше отгоре като сив клашник, напоен с вода. Настигната от дъжда още рано предната нощ, четата на Гьоре Павлев прекара останалата част от нощта и целия ден в една изоставена колиба сред полето; колибата беше в малка долчинка и не биеше в очи, а през цялото време валеше дъжд — кой ще тръгне сега да гази по разкаляните пътища, да прескача мътни локви и пороища. През целия този ден едвам се мярнаха неколцина люде из полето наоколо, а от турЦите нямаше и никаква следа. Гьоре Павлев обичаше, а това влизаше и в неговата тактика, да се откъсва понякога съвсем, никой да не знае къде е четата му. Мина нощта, мина и почти целият ден, но още през нощта Покривът на колибата започна да пропуща вода и четниците бяха се измокрили; свърши се и храната им, доколкото носеха по няколко залъка в торбите си. Лицето на Борис бе позеленяло от студена влага и от глад зъбите му тракаха, не можеше да ги задържи, та четниците, селски люде, по-свикнали на такива несгоди му се смееха. Смееше се и той с тях и се опитваше да задържи с две ръце челюстите си. Един от четниците му подаде въженце: