Борис усещаше движенията на девойката, но не виждаше през надигнатата вълнена покривка какво ставаше там, с ногата му. После отново същата болка го прониза и не спря да се върти, да се върти, да се върти през цялата му нога, стигна до самото му сърце и той припадна.
Когато се съвзе отново, бабата седеше пак там, на столчето, а Ружа стоеше до нея и държеше в ръцете си, зацапани обилно с кръв и гной, кърпи и превръзки. Като забеляза, че той я гледа, момичето се опита да скрие зацапаните кърпи, но после се обърна и излезе от стаята. Бабичката го гледаше мълчаливо с втренчения си старчески поглед и като да търсеше нещо в неговия поглед. Той негли се поуплаши от тая стара баба, от погледа й, опита се да й викне, а гласът му замря на устните, едва се чу:
— Но къде съм аз?
— Къде… В Дебрища си, къде… Ама откъде ще знайш. Донесли те ни жив, ни умрел. Откъде ще знайш ти.
— Кой ме е донесъл тук?
— Кой… Ваши люде. Комити. Ама сега сички сте комити. И моят внук. Йоле Ядрев… не го ли знайш…
Тя като че ли го залъгваше и през цялото време разглеждаше лицето му, търсеше нещо в погледа му. После въздъхна тихо, продължително и стана. Обърна се към вратата, но сякаш отеднаж се сети за нещо и пак се извърна насам:
— Ти не бой се. Баба ти Пауна ще те излекува. Баба ти Пауна от гроба е връщала люде.
Тя бавно излезе.
Сега Борис Глаушев си спомни: още в колибата оная нощ болките в ранената му нога бяха станали непоносими. Когато тръгнаха в тъмното — едва само небето бе започнало да светлее, — той като че ли не знаеше къде са и накъде зървят: по едно време забеляза, че двама от четниците го носеха седнал на пушката и бе обхванал шиите им с двете си ръце, после се мярна някакво село пред очите му — спомняше си, беше вече доста светло. Това беше всичко. А как бе попаднал тук, в Дебрища?
Влезе пак Ружа с една малка бяла чаша в ръка, наведе се над него, мушна свободната си ръка под главата му и полека я приподигна. Поднесе чашата към устата му.
— Какво е това?
— Млеко — рече девойката тихо.
Минаха двадесетина дни. Борис Глаушев сега знаеше всичко.
През оная сутрин другарите му от четата го пренесли в селото в безсъзнание поради силен кръвоизлив и силни болки; през цялата нощ в колибата текла кръв от непревързаната рана, а нямало как да се превърже в тъмното. Доколкото разбрал Гьоре Павлев, стегнал му раната в селото, колкото да спре кръвта. И мислил да го върне в Преспа, но нямало как — бил като мъртъв и никой селянин не се решавал да го пренесе в града. А било опасно вече за живота му да се чака и протака. Тогава Гьоре Павлев казал:
— Да вървим към Железник. И без това требва да се махнем за некое време от полето, докато се пръждосат потерите, пък и Началството от града такава команда дава. В Дебрища — казал той, — знам аз, има една баба Пауна и само тя ще оправи раната. Разбира тя от рани повеке от градските хекими.
Борис отварял очи за няколко минути и пак ги затварял, унесен в лоша треска. Насила му сипали в устата няколко лъжици мляко тоя ден. Времето било все облачно, дъждовно, ала Гьоре Павлев едвам дочакал да се стъмни и тръгнал с четата си. Тръгнали с четата и петима селяни, здрави мъже, дигнали ранения с носилка. Не било далеко до Дебрища, но пътували цяла нощ — несгодно било с ранения. И успели още преди да се раздени двама от селяните да го предадат в къщата на Кузман Велянов, в новата му къща, дето живеял сега Велянов със своята челяд. Труден бил пътят за Дебрища в тъмната дъждовна нощ, но и било по-безопасно в дъжда и тъмнината с такъв товар. Още същата нощ Гьоре Павлев хванал по Железник с четата си; а петимата селяни се върнали в селото си.
Сутринта повикаха баба Пауна да види ранения, не й хареса раната му, започнала бе да се подлютва. Опипа я тя с твърдите си пръсти — и костта беше засегната току под коляното. Добре, че куршумът беше излязъл. Изчисти я с преварена вода чак навътре, с фитили. Макар да беше в безсъзнание, раненият се потеше обилно и стенеше, проплакваше като дете. Баба Пауна му даваше почивки, за да понесе тая мъка. Намаза му раната със свои някакви мехлеми, превърза я, но каза:
— Пак ще го боли. Сложих му лютив мехлем. Да прегори раната.
Тежък и претежък беше тоя ден за Бориса, макар да беше през цялото време загубен и само два-три пъти отвори мътни очи. Болката го топеше, изгаряше го. Мяташе се в леглото като заклано пиле, викаше, стенеше, плачеше с глас. Ружа Кузманова седеше през цялото време до главата му, та се чудеше дори баща й Кузман на твърдостта й. Тетка Бисера — сестра на Кузмана, която живееше при него след смъртта на жена му — не искаше да стои там, да гледа ранения. И такава жена си беше тя, със студено сърце. Раненият остана на ръцете на Ружа. Около него все трябваше да има човек, а не биваше да знаят мнозина какъв гост си имаха Веляновци. Не биваше да знаят за госта и другите две деца на Кузмана, по-малките. По едно време той се уплаши от виковете на ранения — казармата беше близу до къщата му и турци често минаваха по улицата. Баба Пауна дойде чак вечерта и наново превърза раната — сега само с благи мехлеми, та болният скоро се успокои. Спа през цялата нощ или поне беше спокоен в унеса си. На другата сутрин се събуди и видя слънцето и планинския връх, видя и Ружа, и баба Пауна, лечителката си. В очите му все още гореше живот, но Да беше го видяла отнякъде сега родната му майка, нямаше да го познае.