Баба Пауна все му казваше да не губи смелост — това влизаше и в лекуването й, — но вън, на тетка Бисера и на Ружа, казваше друго:
— Само господ може да му помогне и после аз. Лоша рана….
Чак на двадесетия ден тя каза на тетка Бисера:
— Сега веке знам, че ще го излекувам. Ама много време ще мине.
Тоя ден Борис написа радостно писмо до майка си и баща си, за да успокои старите люде. Писа им, че е болен, но вече на оздравяване, и не им съобщи де се намира. „Мама веднага ще дойде тук — мислеше си той. — Неудобно. И най-после нали съм все пак четник! Какво ще бъде, ако тръгнат майките ни подир нас? Гьоре Павлев ще ми се смее…“ Изпрати писмото по канала на Организацията. Но родителите му знаеха за него повече от това, което им писа той. Още на третия ден след раняването му Никола Нешев съобщи на Лазар Глаушев, че синът му е ранен и се лекува в едно село. Старият човек поиска да прибере сина си в къщи, но Нешев отказа да му съобщи в кое село беше Борис. Усложнявала се работата, дядо Глаушев да почакал още няколко дни, Борис бил в сигурни ръце. А Нешев знаеше, че Борис се бореше със смъртта, но знаеше също, че го лекува опитен човек. Така е по-добре — в града имаше само един лекар и пак грък някакъв или влахо-елин, несигурен човек: как би си обяснил той раняването на Глаушевия син? Старите Глаушевци прекараха три недели в голяма мъка и скръб, в неизвестност за живота на единственото си дете, но отговаряха с привидно спокойствие:
— Борис заминал за Солун. Там го пратили битолските лекари, там да се полекува. Беше отслабнал много напоследък.
Това отиде да каже Лазар Глаушев и на училищното настоятелство.
Писмото на Бориса сложи край на мъките на двамата стари люде чак в началото на четвъртата неделя. Но сега Ния Глаушева още повече искаше да види сина си.
Мехлемите на баба Пауна успокоиха лошата сила на раната, но тя още не заздравяваше и продължаваше да гнои. Знахарката казваше:
— Това е от костта. Кост по-трудно здравей. Но мина лошото. Мина. И това, Руже, за преварената вода аз от тебе ще го знам. Човек се се учи. Аз преди сипвах ракия во водата. По-люта ракия. Да не е нещо урочасана водата. Сега разбирам: като мине през огън — пречиства се от сичко. Става лековита вода.
Ружа Кузманова бе учила до втори клас — такова училище имаше по това време в Дебрища — и знаеше как да се пречиства водата от зарази. Учителят Милош Банков поучаваше децата в училището и за чистотата на тялото, на храната, на жилището. Поучаваше той и възрастните в Дебрища на разни полезни неща.
Баба Пауна вече по-рядко идваше при болния. Ружа Кузманова беше по цял ден при него, а той и сам можеше да превързва раната си. Започна и да става — тъй, по на няколко стъпки из стаята. Кузман Велянов бе му намерил един як дрянов бастун, но той беше още много слаб, стопила го бе съвсем злата рана.
Като преболя раната и Борис се поуспокои, в душата му оживя скръб. Това беше от голямата му немощ. Обърна се погледът му навътре, премрежи се и се унесе. Сега Борис мислеше за смъртта, за своя страх от смъртта, за своята ненаситна обич към живота. Той бе срещнал смъртта и се уплаши от нея. Това не беше обикновен страх и само страх. Тоя миг на страх пред смъртта беше и миг на душевно крушение за него. Оказа се, че той обичаше своя живот повече от всичко друго. И от народа си, и от народното дело, на което се бе посветил, и от всичко, що мислеше за свое най-голямо достойнство. Страхът от смъртта се бе оказал по-мощен в сърцето му от всички негови душевни сили. Ето мярката за всяка човешка сила — тоя страх, който вледенява сърцето и спира всяка друга мисъл. И той тъгуваше за себе си, за всички други люде, че бяха смъртни, че трябваше да се боят от смъртта. Скърбеше, че бе открил в себе си тоя грозен страх, колко бе щастлив, преди да го познае, какъв светъл покой владееше в душата му и каква непрестанна радост! Но той си мислеше също: трябва да е голяма душевната сила на човека, който не се бои от смъртта. Гьоре Павлев не се боеше от смъртта. Или може би е още по-силен тоя човек, който познава страха от смъртта и може да го надвие. И може би пак Гьоре Павлев е такъв човек. Няма Друга по-точна мярка за душевната сила у човека от страха пред смъртта. Борис тъгуваше, че бе показал душевна слабост. Човек е склонен да се залъгва, да се заблуждава за своите достойнства и не са чести такива мигове в човешкия живот — мигове на изпитание, но те са най-важни. От страха пред смъртта иде и страхът от страданието, от всяко страдание. Борис се питаше защо е обременен човешкият живот със страдания и защо идва смъртта да го прекъсне. Той скърбеше за човека и за живота му, а в тая скръб беше любовта му към човека. В тая невесела размисъл зрееше духът на Милостивия, мисълта му търсеше истината за човека и за живота човешки. Той беше още много млад, мислите му не бяха винаги пълни и правилни, пораждаха се според това, което му се случваше да преживее, и понякога идваха и отлитаха без след. Понякога оставаха в паметта му, както и всичко, що му се случваше да преживее, и с това се обогатяваше душата му.