С възстановяването на телесното му здраве възстановяваше се още по-бързо и душевното му здраве. Раната му бе започнала да гние и тялото му нямаше да се успокои, докато не изхвърли от себе си всяка прогнила частица, но сърцето му не беше се затворило за радостта, а радостта е здраве за душата. Тя дойде по-скоро, отколкото здравето на тялото му.
Сега тук, край него, беше Ружа.
Той я видя за пръв път в блясъка на пролетното слънце, между белите стени на тази стая. И в един миг, когато изтощеното му тяло беше жадно и за най-малка нежност, за ласка, измъченото леденеещо сърце беше жадно за топлина. Тя веднага завладя душата му.
Ружа Кузманова беше просто селско девойче. Но тя беше много хубава, надарена беше със здрава селска хубост и вля радост в сърцето му. Тя беше храбра, силна девойка, а той се нуждаеше от всяка помощ. Тя помагаше смело на баба Пауна, превързваше раната му, даваше му да пие мляко, подигаше го да погледне през прозореца, да погледа тържеството на настъпващата пролет. Прогонила бе от него мъката на самотата, студената сянка на смъртта; върнала го бе към живота и той си мислеше, че на нея дължи сега живота си, както на родната си майка. Слаб и безпомощен, той се възхищаваше от нейната сила — силни бяха ръцете й, цялото й младо, жизнено тяло; тя го дигна еднаж на ръце като дете, за да сложи под него нова постилка. Силна беше и духом — не трепереше от страх пред отворената рана, пред страданията му, а бързаше да му помогне.
Когато Борис започна да се понадига и да ходи по стаята с бастуна си, Ружа го прегръщаше, за да го крепи. Прегръщаше я и той през рамената или през тънкия кръст, за да се крепи. Така той еднаж я притисна силно до себе си, лицето й беше близу до неговото, леко побледняло, очите й горяха. Той я целуна. После тя седна на леглото и заплака. За нея тая целувка беше обречение.
Вечер при него идваше Кузман Велянов, после започна да идва и учителят Милош Банков, а те бяха председателят на местния комитет и секретарят на комитета. Банков беше към тридесет и няколко годишен мъж, не много висок, с тесни отпуснати рамена. Имаше остър поглед и високо чело, което изглеждаше още по-голЯмо поради дръпнатите назад коси, почнали вече да окапват. Лицето му беше дребно, само носът му се издаваше напред доста едър и ръбест. Той се усмихваше рядко, едва-едва, само с тънките си устни, но в очите му често просияваше топлина и съчувствие, та личеше, че строгостта на лицето му беше привидна. В Дебрища беше от пет години, откакто се бе отворило класно училище в селото. Задиряха го защо не се е оженил, а той отговаряше:
— Даскал къща не храни. Не мога да храня аз жена. Не ща да създавам бедняци.
Сдружиха се те с Кузмана Велянов още като дойде Банков в Дебрища. И повече дружеше той с Кузмана, отколкото с другите учители в селското училище. Двама от тях бяха мъж и жена и той казваше:
— Не завиждам на съпрузите Ничови. От тех съвсем загубих охога за женитба. Еснафи. За тех учителството е занаят. За прехрана. Треперят пред всеки грош. И деца — всека година по едно.
Още при една от първите им срещи той каза на Кузман Велянов:
— Ти си родоначалник на пролетариата в Дебрища, макар да имаш калфи и чираци в дюкяна си; нема голема разлика между вас. Ще дойде време, ти или може би твоят син, ако стане колар като тебе, ще бъде принуден да затвори дюкяна си и да отиде като прост работник във фабрика за коли. Това ще стане с всички наши занаятчии. Е, некои от тех и сами ще отворят фабрики.
Кузман не разбираше тия думи на учителя — говореше той за по-далечно бъдеще. И Ванков продължаваше да обяснява на селския занаятчия що е пролетариат и капитал. Кузман започна да долавя по нещо от приказките му, но пак дигаше рамена: