— Може така да е, даскале, щом казваш. Ние сега со сиромашията се борим и децата си искам аз да изкарам еднаж от тая влажна дупка: виждаш ли къщата ми зад дюкяна? Живи сме погребани вътре. А калфите си аз не оставям гладни, доколкото мога, и на занаят ги уча, не крия занаята си.
— Затова ти говоря аз, душице честна, за пролетариат и за правда на земята — учеше го Ванков. — Искам да пробудя в тебе работническо съзнание. Винаги може да се посее здраво семе, да се просвети един ум.
Ванков бе ходил да се учи в Битоля и Солун, после бе ходил по България и бе останал по-настрана от борбите в родния му край. Едва сега, в Дебрища, се застоя по-дълго време и не беше никак чудно за човек като него, че се сдружи най-много тъкмо с Кузман Велянов, който беше буден селски човек, душевно здрав и чист. А Ванков имаше остро, сигурно чувство към всяко здраво и чисто нещо в живота, както бе и непримирим спрямо тъмните страни на човешкия живот. В тая насока бе насочен и неговият ум — буден, тревожен, воинствуващ и въоръжен със знания, до които бяха стигнали тогава малцина в Македония. В България той бе станал член на социалистическата партия на Благоев и като социалист се върна в Македония, стана селски учител, за да бъде тъкмо сред най-утрудените, най-онеправданите свои братя. Той поддържаше връзката си с партията в България, колкото и да беше трудно това оттук, от Турция, поддържаше връзки и с някои свои тамошни другари от една неутолима жажда на ума си за все повече знания, от пламенна любов и преданост към великото дело на социализма, към своя народ. А тук Ванков беше неуморим сеяч на социалистическите идеи, колкото и да беше необработена тукашната почва. Ходеше той и по някои от съседните села, познаваше го целият Железник. Последователен, верен на себе си остана Ванков и когато влезе в редовете на Вътрешната революционна организация.
Кузман го помоли еднаж да му напише едно по-дълго писмо до околийския комитет в Преспа. Не беше лесно за коларя да пише. Ванков написа нужното писмо, но скоро трябваше да напише и друго писмо до комитета в града. Тогава двамата приятели влязоха в спор: Кузман искаше да пише на комитета, че от селския ханджия Анте Богев могат да вземат до двадесет лири за нуждите на местната организация, а Ванков твърдеше, че трябва да се вземат от ханджията барем сто лири; Кузман беше обладан от мисълта околийската чета и селската милиция да нападнат нощем казармата, която се, строеше тогава в селото, да я разрушат и да прогонят майсторите, а Ванков възрази:
— Ти искаш да предизвикаш гнева на властта върху целото село и без никаква полза. Турците пак ще издигнат казарма в Дебрища.
— Ще кажем, че комити са я нападнали.
— Турците знаят, че комитите не падат от небето.
— Да пишем в града, нека те решат.
— Ти немаш ли ум да решиш?
С тоя спор започна увлечението на Ванков в народното дело, а Кузман Велянов по своему го насърчаваше и се мъчеше да говори с неговия език:
— Ти пак си мисли, даскале, за народите, ама ето, нашият народ си е наш и от черно му е по-черно.
Ванков сложи ръка на рамото му — мършава, потреперваща, нетърпелива ръка, усмихна му се с обич:
— Какво си мислиш ти, братко мой Кузмане, как ли си ме разбрал… Ами като говоря аз за другите народи, не мисля ли за своя поробен народ? Но такава е нашата обич: като обичаме своя народ, ние не мразим чуждите народи. Не мразя аз и турския народ.
— Ами, даскале — отвърна Кузман, — те, турците… и между мих има добри люде.
— Има, Кузмане, има.
Сега Милош Ванков беше секретар на местния комитет, а Дебрища беше център на Железник.
Той всичко вземаше присърце и не му оставаше много време с работата му в училището, със секретарството му, с книгите, които постоянно четеше. Но идваше често при Бориса Глаушев от жажда да апостолствува и от нужда на ума си да бъде непрестанно в напрежение Борис го слушаше с любопитство и му изглеждаше чуден начинът, по който Банков гледаше на човека, на реда в живота. Банков гледаше някак отвисоко и далеко напред, а Борис се ровеше в себе си. Банков говореше за класата на бъдещето, за капитал и буржоазия, за държава и религия, за банки и фабрики, но Борис не можеше да проникне в дълбочината на тия големи проблеми на времето, нямаше подготовка. По-ясен беше Банков дори за Кузмана, когато изказваше презрението си към селския поп, към мюдюрина Синан ефенди, който управляваше целия Железник, към съпрузите Ничови, които бяха в Дебрища въплъщение на еснафщина, на буржоазен егоизъм и самодоволство, към ханджията Анто Богев, който наистина беше тежък селски чорбаджия. В своята наивност Борис често спореше или пък се шегуваше с Банкова, който беше винаги много сериозен, много въодушевен и тревожен. Кузман обичаше двамата мъже с обичта и почитта на прост човек, който съзнава стойността на науката и силата на просветения ум.