Дошли бяха хубави дни за Борис Глаушев. Освободи се умът му от мрачни мисли. Избистри се душата на младия човек. Ружа беше по цял ден при него и чудно беше къде намираше той толкова думи да й говори за всяко нещо, върху което се спираше мисълта му или погледът му — за небето и за малкото камъче, търкулнало се там долу, на улицата, за далечните страни, които никога не бе виждал и той, и за малкото пръстенче на ръката й. В нейно присъствие той изпадаше в едно особено въодушевение и като споделяше с нея всяка своя мисъл, той искаше цял да се влее в нея, да я издигне към себе си, да я приближи до себе си. Ружа го слушаше и рядко ще промълви по няколко думи — тя се учеше от него, стремеше се цяла към него. За нея той беше много умен, много учен човек. Тя пиеше с жаден поглед светлината в очите му, милваше с ненаситен поглед бледото му лице, заглеждаше се дълго в чистите му бледи ръце, ослушваше се унесена в гласа му. Всичко беше хубаво в него и чисто. Но тя нищо не му казваше — не знаеше как да му го каже. Тя само го обичаше. А и по природа Ружа не беше склонна да изказва мислите си. Важните неща и сами се виждат и знаят — така си мислеше Ружа, може би защото не умееше да говори с хубави думи или се боеше да изказва мислите си. Тя беше много хубава, с жива, топла, чиста хубост, и това стигаше.
Раната не се затваряше. Борис искаше да бъде здрав, а сякаш тайно и от себе си изпитваше радост, че раната му още не се затваряше; тая рана бе го довела при Ружа и ако оздравееше — трябваше да си върви. Но защо да си върви? Той няма да се раздели с Ружа никога! Той ще се ожени за Ружа. Ето и сега вървяха те заедно, макар само между тия стени наоколо, и бяха щастливи. Подкрепян от нея, подпрян на бастуна си, той се спираше отдалеко пред прозорците, за да не го види някой отвън, и разглеждаше планината наоколо, цяла потънала вече в зеленина, виждаше се от тук и целото село. Ружа му разправяше как се нарича всяко място по планината, чии бяха тия къщи долу, кои бяха людете, които се виждаха от прозореца да минават по улицата. Когато двете по-малки деца не бяха в къщи и нямаше друг някой да им пречи, те двамата тръгваха по целия горен кат — имаше горе още една също тъй неголяма стая с голи бели стени и доста широк ходник. Работил бе цял живот Кузман Велянов и бе направил здрава светла къща за децата си. Откъм тая страна на къщата се виждаше дългата страна на казармата, по двора й се виждаха войници, които ходеха в безделие или се пощеха на слънце.
— Само това не може да търпи татко в новата ни къща: казармата насреща. А тук е най-хубавото место в селото, високо е, вижда се целото село.
— Руже, като се освободи Македония, тоя аскер ще се махне оттук.
— И татко вели така.
Това бяха разходките им и като че ли им стигаше тоя малък свят между белите стени.
Една сутрин закуската му донесе тетка Бисера. Тя беше дребна жена и на възраст с няколко години постара от брата си, с дълъг нос и тънки, стиснати устни, очите й бяха възсиви и погледът им беше някак бавен тежък. Не изглеждаше много подвижна, но Борис по цял ден я чуваше да ходи из къщи и долу, по двора. Облечена беше с вехти, кърпени дрехи, с похабена зацапана везба по тях и кой знай дали не бяха останали от майка й или баба й — селската руба не се къса, не се похабява бързо. Окъсели бяха ръкавите й, та ръцете й стърчаха напред голи, корави и възсинкави, с изпъкнали жили от непрестанна работа.
Тя остави закуската на едно столче и сама седна на другото.
— Хапни си, даскале — каза тя едва размърдала устни, а в очите й — друга мисъл. И продължи: — Да си поговориме ние с тебе.
— Да си поговорим, тетко Бисеро. Ти редко идваш тук.
Тя помълча и сетне отеднаж каза:
— Ти, даскале, подлъга наша Ружа. Аз съм й като майка.
Виждаше се, че тия думи отдавна са тежали на езика й. Борис още не се бе докоснал до закуската. Той погледна внимателно жената, сякаш да се увери, че това беше наистина тетка Бисера, и силно поклати глава:
— Не! Аз не съм подлъгал Ружа.
— Аз, даскале, не съм слепа. Какво говориш ти…
— Не съм подлъгал Ружа — повтори Борис. — Аз ще я взема, ще се оженя за нея.
Тетка Бисера нито се помръдна, но в очите й проблесна светлинка. И пак помълча някое време. Сетне каза:
— Как го мислиш ти това нещо. Градски човек си. Учител. Научих аз, че баща ти бил богат некогаж, пък и сега бил пръв човек в Преспа. И майка ти била от сой жена… Как го мислиш ти това… Наша Ружа си е селянка. Дали си го премислил харно!