Борис никога не бе мислил за това — как би живял с Ружа, как би наредил живота си с нея. Но винаги му бе изглеждало просто и редно да се ожени за хубавата селска девойка.
— Нема какво да мисля, тетко Бисеро. Аз ще се оженя за Ружа.
Тетка Бисера го гледаше и не вярваше на думите му.
— Виждаш ми се добър човек — рече тя колебливо, — ама ще видим. Голем грех е човек да си играе с чужда челяд.
Борис се приведе към нея от леглото си, поклати глава, очите му светеха издълбоко:
— Не, не, тетко Бисеро… Аз ще се оженя за Ружа. Скоро, скоро. — Той пак се отдръпна и продължи, загледан пред себе си. — Моят баща и моята майка мислят само за моето щастие. Такива люде са те.
Тетка Бисера стана Поколеба се малко, погледна закуската на столчето:
— Хапни си.
И се отправи към вратата с малко приведен гръб, с щръкнало надире, зацапано, на няколко места кърпено кожухче, макар времето да беше вече топло. Сега Борис отеднаж се сети, тъй — само от подканата й, преди да си тръгне, от гласа й, от цялата й външност, както я виждаше да си отива.
— Тетко Бисеро… — Тя се спря и се извърна. Той продължи: — Толкова време съм у вас, храните ме, аз пък не се и сещам… Ще пиша веднага на баща си да ми изпрати пари. Аз немам нито един мангър у себе си.
Тетката отпусна клепки скромно.
— Ти знайш, даскале, ти знайш… — И добави с лукава усмивка: — Ами ако се научи брат ми Кузман… Той не дава дума да се рече.
Борис се усмихна съучастнически:
— Ние пък нема да му казваме, нищо нема да му кажем.
— Харно, даскале. Ти знайш.
Лазар Глаушев най-сетне научи къде лекуваше раната си Борис. Каза му Йоан Сърчар. Уговориха се двамата да отиде Ния в Дебрища да види сина си след толкова време. Ния се приготви набързо за път, но Сърчарот взе да се колебае — трябвало да кажат на Никола Нешев за това пътуване. Лазар прати чирака си Да повика учителя в дюкяна. Още като чу Нешев какво бяха решили те двамата с Йоана Сърчар, зачерви се и сърдито помръдна с въздебелите си устни, но премълча гневните думи, които дойдоха на езика му. Той каза тихо, с потреперващ глас:
— Борис скоро ще оздравее и… тия неща, господин Глаушев… не са редни.
— Знам — отвърна Лазар. — И ако не ни позволите моята жена няма да отиде в това село. Но си рекох, тя е умна жена и нищо нема да сбърка. Пък и Борис лежи болен у тия люде, не е некаква голема комитетска тайна. Щом не може, учителю, се едно, че нищо не съм ти казал.
Нешев седеше до него умислен и не отговори веднага. Червенината по мършавото му тясно лице бързо изчезна, той сви още по-строго дебелите си вежди и каза, без да погледне Лазара:
— Тя… иначе… би могла да свърши добра работа с това пътуване.
— Каква работа, учителю? — изви Лазар поглед към него.
Нешев попипна с бързо, нервно движение татарските си мустаки и продължи, пак без да погледне Лазара:
— То се знае: ако сте съгласни вие с нея, ако и тя е съгласна. Има и не малка опасност в тая работа.
— Това тя ще реши, но ти кажи да чуя какво би могла да свърши.
Учителят се понамести на миндерчето до него, поприведе се към ухото му:
— Приготвили сме два товара за Железник, за тамошния район: опинци за хората на Чендов, дрехи, тютюн, но има и шест пушки, патрони, неколко бомби. Така, с нея, ще мине по-лесно. Жена. Никой нема да обърне внимание. В случай на нужда ще каже, че пътува при дъщеря си, която е учителка на село.
Сега се умълча Лазар. Той беше готов да попита: „Ами защо тъкмо с нея? Защо не ги изпращате с некои тамошни селяни?“ Но Лазар нищо не попита — не би могъл да отхвърли задача, която му се възлага. То беше за Ния, но все едно.
Никола Нешев сякаш прочете мислите му.
— Селяните напоследък много често ги претърсват — каза той. — Стига да ги срещнат заптии или аскер, или колджии. Но — сви той вежди отново — може да се намери и друг начин, разбира се, ако сметаш, че… Не ни е за пръв път.
Лазар отговори:
— Ще питам жена си, учителю. Тя ще реши. От нея се иска това нещо.
Той не издаде с нищо голямата си тревога за Ния. Със скрита тревога заговори той с Ния, като се прибра в къщи вечерта. Тя не го изненада с отговора си:
— Щом се иска тая работа от мене, аз нема да откажа. Днеска целият народ помага.
— Да е за мене — започна Лазар, — нема и да помисля…
— Не, не. Аз ще ида. Нели така бехме решили.
— Нешев казва, че с тебе товарите ще минат по-лесно.
Ния се опитваше да разпръсне тревогата, която се чувствуваше във всяка негова дума, в омекналия му глас. Тя каза: