— Ще гледам да се справя добре. Ами ние детето сме си дали, та за нас ли ще мислим! Барем ще го видя, милия…
— Най-важното в тая работа е човек да не губи смелост. Каквото и да се случи.
— Ех… И бог да помага — рече Ния.
Те и двамата се пазеха да не покажат слабост най-напред помежду си, от голямата грижа един за друг и за да се насърчават взаимно в изпитанието, което приемаха заедно. Ако се случеше беда с Ния — тя нямаше да бъде по-лека и за Лазара. Те знаеха това и двамата…
На другия ден, щом започна да се свечерява, Ния и Лазар излязоха вън от града с по някаква дрешка на ръката. Полекаполека, както подобава на стари люде, на приятна разходка по пътя за Железник в хубавата пролетна вечер. Като се поотдалечиха от града, те се отбиха малко от пътя и седнаха на един тревист бряг да си починат. На много места из полето наоколо се виждаха люде — тъкмо беше време за прекопаване на пролетните посеви. Слънцето вече залязваше оттатък Железник. Във въздуха се носеше дъх на млади, напечени от слънцето треви, свежият, ободряващ дъх на мащерка. По пътя се зададоха вече привършили копачки, надалеко се чуваха гласовете им. Мина и босоного момченце, дигнало снопче трева, след него подрънкваше с пиринчено звънче калешо агне. Скоро се занизаха по пътя и други работници и преди още да се стъмни добре, полето наоколо опустя.
Вече по тъмно, откъм града се дочу тропот на коне.
Лазар и Ния излязоха отново на пътя. Спряха там, в тъмнината, три натоварени коня. Мярнаха се край тях две сенки и се чу изтихо гласът на Никола Нешев:
— На добър час…
Помогнаха на Ния да се качи на един от конете, подадоха й повода му. Лазар мълчаливо притисна ръката й. Тя се приведе към него:
— Не се изоставяй… докато се върна…
— Хайде, боже, помагай… — чу се гласът на селянина, който трябваше да придружи Ния до Дебрища. Той подкара конете: — Хайде, дий…:
Ния се прекръсти. Трите коня затропотиха по пътя и скоро изчезнаха в тъмнината; чуваше се още някое време само тропотът на копитата им в нощната тишина.
През целия път до Дебрища нощните пътници не срещнаха жива душа. На няколко пъти дочуха само хлопотари — някъде встрани от пътя нощуваха овчи стада или друг някакъв добитък. Ния трябваше много пъти да се бори с дрямката си, от страх да не би да падне от коня. Но тя не беше свикнала да язди и скоро болките в кръста и в нозете й вече не я оставяха да задреме. Час по час сърцето й потрепваше и от страх пред лоша среща.
Пътниците наближиха Дебрища преди зори. Двама дебрищани — работници на комитета — ги посрещнаха вън от селото; те трябваше да се погрижат сега за опасния товар. Ния слезе от коня като с откъснати нозе и другарят й я заведе чак до новата порта на Кузман Велянов…
Когато влезе майка му в стаята, Борис още спеше. Дълбок е сънят на щастливите млади люде. Ния седна безшумно на столчето до леглото му. Почнало бе да се развиделява и тя виждаше ясно лицето на сина си. Хубаво беше гова лице в спокойния си здрав сън, а майчината обич е ненаситна. Ния не можеше да откъсне поглед от него след толкова страхове и тревоги, но не искаше да прекъсне съня му, майчински търпелива и в най-голямото си желание сега — да отвори той очите си, да чуе гласа му. До нея стоеше тетка Бисера и тихо се изкашля. Борис се раздвижи. Той позна майка си още като потрепнаха клепките му и бързо протегна ръце към нея:
— Майчице…
Като го прегърна тя и нацелува, също както някога, в люлката му, той нежно я поотстрани, без да я изпуща от ръцете си, и попита тетка Бисера:
— Къде е Ружа?
Тетка Бисера бързо излезе и беше смешна така забързана.
Ружа влезе в стаята и се спря близу до вратата; зад нея се показа и тетка Бисера.
Ния Глаушева дълго гледа девойката, погледна и сина си. Тя всичко разбра. Той каза:
— Това е моята годеница, майко, Ружа. — И нетърпеливо додаде: — Погледни я, майко!
Още не беше мислила Ния за женитбата му; много млад беше той. Но сега сърцето й затрепера. Ружа беше много хубава и тя в нищо не можеше да укори сина си. Ружа беше хубава — това е най-важното за жената, но имаше и друго най-важно нещо за всяка жена; да има добро сърце. Това Ния не можеше да знае за чуждата щерка. И каква е тя още, родена в това планинско село? Сърцето на майката трепереше, Борис й каза:
— Откъснах си, майко, едно зелено клонче от планината.
Ния разглеждаше рубата на девойчето, която трепереше от чистота, погледна ръцете й, после пак дигна поглед да срещне очите й. Топла вълна премина през майчиното сърце. Тя отвърна на сина си:
— Нема да те накарам аз да го захвърлиш, сине, щом си го откъснал еднаж.
Тя стана, пристъпи към Ружа, улови ръката й, а не сваляше очи от лицето й — сякаш да проникне до самото й сърце. Девойката се наведе и целуна ръката й. Ния Глаушева я погали с другата си ръка по лъскавите гладки коси.