VIII
Не дойде тая година за Великден свещеникът в РожДен. Нямал време — служил по другите села. На Великден в църквата пея Даме Скорнев, той каза и „Христос возкресе“. Обещал свещеникът да дойде да служи в Рожден на Георгьовден. За великденската ваканция учителката остана в селото — далеко й се виждаше градът, пък и наближаваше голямата ваканция. Велко и каза:
— Ето, свещеникът ще дойде на Георгьовден. Друг път кой знай кога ще дойде. Нека ни венчае на Георгьовден.
Дона отговори:
— Добре, Веле. Нека ни венчае.
Нямаше защо да се отлага и протака. Учителката преди това още бе решила да се омъжи за Велко. Като даде съгласието си за венчавката, както искаше Велко, тя изказа и едно свое желание:
— Требва да получа благословията на баща си и майка си.
— Те нема да те дадат на селянин като мене — засмя се Велко.
— Аз требва да ги почета. Ако пък ти кажеш да не отивам в града, нема да отида. Но радостта ми ще бъде пълна, ако се омъжа за тебе с благословията на тия, които са ме родили.
Велко не можеше да се начуди колко покорна беше тя пред него от тоя ден, когато те избягаха от турците през пропастта. Тя беше сто пъти по-умна от него и колко учена беше, а имаше само един отговор за него:
— Добре, Веле.
И ако има да каже нещо, да възрази, после ще го каже, после ще възрази, кротко, тихо. Това нейно послушание правеше още по-голяма неговата радост, че тя, такава жена, тъкмо него избираше за свой мъж. Но и учудването му от нея, и гордостта му се сливаха в едно дълбоко, пламенно и чисто, набожно възхищение от нея. Изпитваше той и един постоянен страх да не би да й се случи нещо, да не би някой зъл дух да завиди на щастието му. Такова дълбоко и силно беше вълнението, което предизвикваше тя в сърцето му.
— Иди, Доне, в града, щом искаш, но — каза той, а по лицето му беше изписан всичкият му страх за нея, но по-добре ще бъде те да дойдат тука, у нас, с децата, да ни видят къщата. Татко ще отиде да ги кани и да ги доведе.
— Добре, Веле — отвърна тя и повтори: — Добре. И тя така премисли, че ще бъде по-добре, по-сгодно.
Пък и да дойдат да видят нейните близки — поне майка й с някое от децата — де ще живее тя отсега и може би цял живот.
Нямаше да й бъде лесно да отиде и да каже на майка си, че ще се омъжи за Велко. Още по-малко би я разбрал и похвалил баща й. Тя се отделяше от тях, от семейството и ги лишаваше от своята помощ. А не можеше да им обясни каква беше и как пламна в сърцето й тая страстна, ненаситна и всеотдайна в същото време привързаност към младия селянин. Тя и сама за себе си не би могла да я обясни. Това беше една жажда на душата й — жажда за милувките му, за погледа му, за гласа му, за силата на младото му тяло, за нещо прекрасно, което светлееше в сивите му зеници, за него и за всичко негово — и как можеше да обясни с думи тая жажда младата девойка, която обичаше за пръв път? Селянин, прост селски момък — но Велко беше умен, схватлив, научи се да чете, да пише, обичаше телесната чистота и всичко чисто и хубаво. Какво друго би могла да каже за него? Да, Велко беше, както казваха старите люде, човек благословен. Който може, нека разбере — как би изказала тя по-добре, по-ясно тая дълбока непрестанна радост на сърцето си?
Даме скорнев отиде в града три дни преди Георгьовден. Нареди, ако стане нужда, да има коне и мулета за сватовете. Ходи по сарафите, брои и преброява с мъка скътаните грошове и металици, най-после купи за двеста гроша една мека жълтица — дар за невестата от него — свекъра, и от свекървата. Купи и една шарена бъклица, напълни я в механата с червено вино. И отиде право у родителите на учителката.
— За радост идвам — започна той свенливо, позавъртя се на столчето, което му бяха подали, и току добави: — Хаирлия да е!
Шивачът едва подигна очи да го погледне, а тетка Неда го гледаше уплашена. Даме Скорнев подаде бъклицата на шивача и продължи:
— Повели, свате, дойдох на сватба да те каня. Нашата учителка… тъй де, щерка ти, и моят Веле сега, на Георгьовден, ще се венчават. Повели, свате, у нас с Делото си домочадие, да се повеселиме за нашите Деца… И тя те моли, Дона, щерка ти, да дойдеш.
Даме Скорнев се трудеше всичко да бъде според обичая, внимаваше за всяка своя дума.
Шивачът отново го погледна, после изви очи към жена си, подигна рамена някак презрително и нищо не каза. Не се показа нищо и по лицето му. Наведе се пак и продължи работата си. Заговори Донината майка Първо тя като че ли не разбра приветливите думи на селянина, после от очите й потекоха сълзи и едва след това заговори през плач: