— Ще вървим да живейме сега, през лятото, в гората. Да не се връщам секи ден в къщи, да не ти бера страховете секи ден.
О, в гората — какво по-хубаво от това? Взеха няколко торби с ядене за цяла седмица, взеха две млечни кози, взеха и едно от кучетата и отидоха да живеят в горската колиба. Беше й весело на Дона. И къде не би й било весело с тоя неин юнак, от когото лъхаше здраве, сила и обич!
Ставаха рано сутрин, ведно с птичките. Велко пръв отваряше очи, а Дона продължаваше да спи, сложила глава на ръката му. Той я гледаше как бе притиснала младото си лице до неговото рамо и не се помръдваше, сдържаше дори дъха си, за да не я събуди. Не можеше да се нагледа на това лице, порозовяло в съня, със ситни капчици пот по нежния мъх на горната устна, като утринна роса по горските треви. Разглеждаше чертите й, сякаш за пръв път потрепващите й розови ноздри, линията на малкото й носле и по-нагоре гладкото чело и най-вече тия очи със затворени клепачи и сплетени гъсти мигли, скрили в сладкия сън чудния си блясък. Не можеше да се наслади на това лице, тъй живо, хубаво и в покоя на съня, легнало в мекото гнездо на буйните коси и по него полепнал златист прашец от първия загар тая пролет. Ето и ухото й колко беше хубаво, сгушено и то в косите й, с ален край, също зряла ягода в тревата. Изпод ухото надолу се проточваше опъната гъвкава жила, насочена накъм пазвата й, дето едва се подаваше младата заоблена гръд. Бавно и неусетно приближаваше той своето четинесто лице с протегнати твърди устни и често, когато усещаше вече топлината на нейното лице като благоуханен топъл полъх, тя изеднаж отваряше засмени очи. Уловен тъй, с протегнати жадни устни, той бързо скриваше лицето си под нейната бяла мека гушка. Дона надаваше тих гърлен смях като гугутка и как бързо минаваше времето!… Кога бяха сини зори, а сега слънцето бе изскочило над вършините на близките дървеса и дяволито се усмихваше с цялото си огнено лице.
Велко скачаше и с още по-голяма сила се нахвърляше на работата си. Дона трябваше да го търси из гората, по звука на секирата му, за да му даде да закуси.
Той искаше да спечели пари. Да можеше да остави Дона, би заминал на гурбет, както повечето млади мъже от Рожден. Но той не можеше да остави младата си жена. Той тука ще работи и ще спечели пари, макар и по-трудно, макар и за по-дълго време. Пари — без тях нищо не може да се направи. А Велко искаше да си направи най-напред една къща — нова, широка и хубава, като градските къщи, наредена също като градските къщи. В такава къща да живее Дона. Как ще живеят по-нататък двамата? Той непрестанно мислеше за това. Пари бяха нужни. Баща му имаше само две-три нивици в планината, колкото за черния хлебец на малкото семейство. Така не може повече, стига с тая немотия! Велко ще развъди голямо стадо кози и овце, ще направи някъде в планината бачило. Или ще направи долу, край реката, воденица с два камъка. Или може да разработи някой голям мраморен залеж. Във всяка негова мисъл беше тя — Дона. Мечтаеше за хубава къща, а новата къща беше въплъщение на мислите му за Дона — да живее тя в нея щастлива, доволна. И по-нататък: Дона да бъде хубаво пременена, в най-хубави градски дрехи, да яде бял хляб и всеки ден топла манджа, да има една хубава кола с яйове и с едно силно конче, та да отива всеки петък в града, при своите…
Велко не споделяше своите планове с Дона. По-добре е да свършиш нещо, преди да се похвалиш. Но какво може да се скрие от любима жена, от жена, с която спиш?
— Какъв си! Цел си солен от пот. Много работиш. Той се усмихна хитро, но Дона долавя че крие нещо и вече не го оставя:
— Кажи, защо работиш толкова много? Какво си намислил?
Всеки ден същото: кажи, що, какво. Пък и нали трябваше да си поприказват, когато сядаха да обядват или да вечерят, Когато отиваше тя там, където работеше той, и сядаше на някой дънер. И той не изтрая:
— Къща искам да направя.
Човешкият език — докато го развържеш еднаж. Велко продължи сам по-нататък:
— Хубава къща с три стаи и чардак. Има една в града, виждал съм я, като нея искам. С по четири прозореца. Да се вижда на всички страни. Ще изпишеме стените й с бои. Ще я наредим с килим, с миндери, с панго… Цело лето ще сека дърва, ще горя въглища. И цела есен, а през зимата ще продавам. Тая година така и догодина така. И по-другата година, ако требва, Но пак малко ще бъде. Ще събера дружина, ще бичим дъски, греди. По-нататък ще купя още неколко коне и мулета…