— Ще дойдат после други турци, ще дойдат заптии. За тебе нема да има живот в село. Щом целото село излиза насреща, какво сега само ти…
Той си спомни пак думите на Наумов: „… Ще требим враговете народни, но със смъртта на тоя, на оня злото нема да се свърши. Требва да се дигне целият народ срещу турската тирания. Всички…“
Всички. Голямо е злото, за цял народ… Ама и камък по камък се гради цяла стена…
Непрестанната мисъл за бея беше като мрачна, отровна сянка над всички други мисли на Велко. Но болката си е болка, мъката си е мъка, грижата си е грижа, а всичко друго трябва да върви по своя си ред. Срещу всяка болка и мъка, и грижа има един лек: търпение. И върви, върви нататък, блъскай! И се надявай на по-Добро, Велко не спираше работата си.
Една неделя те обядваха по-рано и веднага след обеда Велко тръгна за селото. Дона остана сама в гората — с кучето и с козите. Тя не го разпита къде ще ходи — остави го сам да заговори. Върна се Велко чак привечер и сам започна:
— Ще дойдат другата неделя тука Мирче Лажански и Кузо Никлев. Рекох им да бичиме дъски. Ще дойдат да видят що може. Ще ни требва още един човек барем може и по-стар. Да делка трупите. Може татко, ако иска. По нивите засега работата веке намалява.
— Добре, Велко. Опитай. Харни люде ли са тия Мирче и Кузо? Сговорни ли са, щом обща работа ще работите?
— Е, люде като люде. Ами и те искат да изкарат по некой грош.
През цялата следваща седмица той подбираше все такива дървета — добри за греди, за дъски. Да напълни очите на бъдещите си съдружници, да се полакомят.
Дойде другата неделя, дойдоха Мирче и Кузо. Люде като люде. Селяни. С тъмнокафяви дрехи от домашен шаяк, с бели ризи и червени пояси, с плитки калпачета. Мирче беше около двадесет и две-три годишен, като Велко, черноок, с отворен, зорък поглед. От близу една година той беше вдовец, имаше едно едващо проходило детенце и никакъв друг близък човек в селото. Живееше сам и сам се грижеше за детето си, та и заради детето, види се, не беше отишъл на гурбет. Беше чисто облечен, сдържан, доста бавен дори и в приказката си. Той за пръв път виждаше Дона отблизу. Беше вдовец и не биваше да се заглежда в жените, но като видя Дона, очите му останаха в нея. Той сам схвана неприличното си държане, изчерви се цял и вече не погледна младата жена. Другите двама мъже не забелязаха погледа му — забеляза го само Дона. А Кузо Никлев беше съвсем друг човек — по-стар с десетина години, дребен, с остро, мишо лице и цял пъргав и бърз като мишка.
Седнаха те тримата мъже пред колибата и пръв заговори Велко. Но той бе им говорил вече и нямаше много нещо да добави. Кузо все мърдаше на мястото си — ту ще се почеше, ту ще посегне да откъсне тревичка, — едвам дочака да каже Велко няколко думи и започна да ги грабва от устата му:
— Ако искате — каза Велко, — насечете и вие трупи, колкото аз съм насекъл, секи по толкова, та да върви по равен дел на секи. Ако не — ще започнем с моите, пък ще пресметнем кому по колко се пада. Татко ще ги дела, нема защо да търсим…
— Друг човек — взе му приказката Кузо.
— … друг човек — довърши сам приказката си Велко и продължи: — Бичкията ще купиме орташки и Сичко, що е нужно…
— Орташки, орташки — подхвана пак приказката му Кузо. — Нели заедно ще работим и общо?
— Идете вие двамата в града, купете една бичкия, неколко здрави въжета и върви — продължи Велко. — Аз не мога да ида сега там. Ами ако нема такава голема бичкия в града?
— Ами ако нема? — повтори Кузо.
— Ще требва тогава некой от нас да иде в Битоля — отговори сам на въпроса си Велко.
— Така, така — заклати бързо глава Кузо. — В Битоля, в Битоля.
Мирче Лажански мълчеше и слушаше внимателно. После те и тримата станаха да разгледат какви трупи бе натъркалял Велко. Те се виждаха наоколо, а Кузо тичаше от един отсечен дънер до друг, сякаш да ги подушва, и бързаше да се изкаже:
— У-ха! Ти много нещо си насекъл, Веле! Тука ние има да работим цело лето. Ето, ето и тука други…
Най-сетне заговори и Мирче — разумно и предпазливо:
— Има доста трупи тука. Ще започнем с них. Да опитаме най-напред как ще върви. Ще избичим десетина товара и ще ги откараме в града. Ако върви добре — ще продължим. Тъй казвам аз.
— Тъй, тъй — втурна се бързо и Кузо, — тъй е най-Добре. Да опитаме.
Върнаха се при колибата, седнаха да обядват. Приседна там, на едно коляно на тревата, и Дона. През време на обеда говориха за други неща и най-вече говореше Кузо. Като се наобядваха и пиха по една студена изворна вода, Мирче Лажански попита:
— Какъв дел ще искаш ти, Веле, докато бичим твоите трупи?
— Какъв ли дел да искам? — попита на свой си ред Велко, макар отговорът му да беше отдавна готов. Той продължи: — Докато бичим моите трупи — вие двамата един дел, аз сам един дел. По наполовина. Като свършим с моите трупи, ще сечем и тримата. Тогава ще делим на три, по равно; Харно ли е така?