Докъм обед всичко беше готово и веднага следобед сложиха и вързаха първия труп за бичене.
— Хайде, боже, помагаи! — подвикна стрико Даме. Бичкията мръдна и заби триъгълните си зъби в трупа. Горе, на трупа, се бе разкрачил Велко, а долу дърпаха Мирче и Кузо.
„Хрртзънн, хрртзънн! …“
Раздвижи се равномерно нагоре-надолу бичкията, захърка, впила остри зъби в мекото дърво, изсипаха се струйки бели трици в тревата. Едновременно с това се чуваше мек металически звън, при всеки размах, тих и ясен. Широката стоманена лента прорязваше все по-дълбоко трупа, к сито леко потреперваше, дигнал нагоре тъпа муцуна:
„Хрртзънн!“
Сетне изтеглиха бичкията и задърпаха по следващата черта. Когато разрязаха трупа по всички черти, Велко скочи долу, развързаха дървото и го обърнаха откъм другия край.
— Хопа! — скочи пак върху него Велко и се улови за бичкията, която му подадоха отдолу. И пак: „Хрртзънн, хрртзънн!“
Над зелената гора се разля лимоненожълта светлина. Небето се избистри бледозеленикаво и се извиши нагоре, стъклено прозрачно. Как бързо мина тоя ден, а в гората между дървесата и по-бързо се стъмва! И все пак Велко рече:
— Хайде… Има време за още едно дърво! Нямаше ли умора за тоя човек? Встрани на тревата лежаха купчини дъски, гладки и бели, над всички горски миризми надвиваше влажният мирис на прясно дърво. Велко стоеше горе разкрачен и гледаше другарите си усмихнат. Кузо го погледна с бялото на очите си, обърса с ръкав челото си и рече задъхан:
— Не мога повеке… Ти, какво?
Така те работиха цяла неделя. Започнаха и втората неделя. Велко увличаше всички в работата и със силата си, но още повече с веселата, с радостната лекота, с която вършеше всичко. Мирче Лажански идваше пръв сутрин и вечер не бързаше да си отиде. Детето си оставяше у едни съседи с техните деца. Работеше неуморно, мълчалив и съсредоточен.
В началото на втората неделя тримата съдружници заговориха да откарат следващия петък в града първите четири или пет товара дъски. Време беше да се види дали не бяха залудо усилията им. Ала точно на другия ден след тоя им разговор в Рожден отново довтаса Селим бей.
Тоя път беят влезе в селото с още по-голяма тайфа — може да имаше около него петнадесет души катили и всички бяха на коне, подпрели на колената си дълги мартинки. Водеше ги сам т си, Селим бей, на сив ат. Като излязоха горе, на Три буки, и се виждаха вече селските къщи, беят дигна пушката си и гръмна, без да спира коня. Загърмяха след това и други петнайсетина пушки, една през друга, и дълго ехтяха гърмежи над Долината — ехото ги подемаше и ги повтаряше по два и три пъти. Лавнаха кучетата, закрякаха уплашени Кокошки, а де що се мяркаше човек — веднага се скри, изчезна. Ала от много прозорчета и притворени врати, иззад плетища и ъгли на каменните къщи, очи, пълни със страх и гняв, зорко следяха движението на неканените гости. В същото време, когато агите слизаха в долината, проточени в дълга редица по двама, по трима, селският войвода изпрати в три посоки куриери да търсят околийската чета.
Селим бей отмина с ата си пътеката, която се отклоняваше накъм двора на Добра Лозанова. Много очи забелязаха това, забеляза го и Добра, която също се криеше в къщи и чакаше беят да заблъска вратата й с приклада на пушката си, за да му отвори. Да не кажат людете, че тя тъкмо него чака и бърза да го посрещне. Но беят нито обърна глава да погледне към двора й. Тогава тя, като да я шибна камшик, втурна се навън и преди да се изнижат конниците през долината, изникна с носията си като шарено цвете на плета над пътя. Не се обърна беят да я види, не искаше да я вижда тоя път. През сърцето на пренебрегнатата жена преминаваше ту огън, ту студ — и гняв, и ревност, и люта злоба. Накъде се бе запътил турчинът? Но тя знаеше, преди да се запита, тя вече виждаше: Селим бей подкара коня си по стръмната пътека към високата каменна площадка, където бяха църквата, училището и дворът на Даме Скорнев. Лицето на Добра се изкриви от зла усмивка, тя едвам спря надигналия се в гърдите й вик. Отровата на гнева и ревността в сърцето й се размъти и кипна в грозна, нечовешка радост:
— Излизай, излизай, Доне, да посрещнеш госта си! Сега ти едва ли ще му се изплъзнеш, ще те сложи той сега на скута си! Ти, светице! … Може да си в гората, но той и в гората ще те намери!
Тя цяла трепереше. Разтърсваше я злорадство, злобната радост на опозорената, паднала жена. Редицата конници бързо излязоха нагоре по стръмната камениста пътека — мяркаха се през раздърпания плет от клонаци и храсти, които растяха по пукнатините на скалите нататък. И оттам, от високата пътека, не се обърна беят поне да погледне към къщата й. Проклет да е мръсният турчин!