„Чатчат! — После пак: — Чатчат!“
Идат! Като че ли точно сега никои не очакваше, но както бе наредено, първата група, която стоеше най-долу, и оттам се виждаше голямата част от пътя, даваше знак, че турците се виждат. Прошумоляха тук-там храсти, някои запуши кашлица с шепата си, сухо щракна предпазител на пушка. Двама от четниците, залегнали един до друг, тихо заприказваха, но се чу надалеко разговорът им:
— Ами ако им е казал некои, че ги чакаме тука? Видеха ни овчари, пък и други може да са ни видели.
— Нема да им кажат. Не се случвало по тия места такова нещо, не се случвало предателство. А че са ни видели — видели са ни мнозина сигурно, нели сме посред бел ден. Те и сега ни гледат мнозина и чакат да видят какво ще стане, но ние не можем да ги видим. Нели и аз съм ходил овчар! Пиле да прехвръкне, ще го видиш. Ще гледаш, какво друго ще правиш цел ден…
— Тихо там! — изръмжа глухо Чендов и добави с остър шепот: — Внимавай!
Мина още време, докато турците кривуличеха по завоите на пътя. Най-напред се чу неясен говор, като да летеше във въздуха, чу се тропот на копита. И пак говор. Сетне изеднаж, на долния край на завардения завои, се появиха трима конници. Това беше сам беят и от двете му страни двама от другарите му. Почти веднага след тях се показа друга група конници, проточи се по пътя цялата дружина на бея. Като че ли всичко наоколо се ослуша в техния говор и в тропота на конете им. Хайде… Хайде още малко! Трябва още при първия залп да паднат поне половината от турците… Още, още малко.
Ала отеднаж тресна изстрел. Преди още да стигнат първите трима конници до мястото, където си бе определил околийският воивода, за да даде знак, преди да се изравнят с мерника на пушката му. Някои от четниците бе изпуснал пушката си. Последва нестроен залп Между турците настана бъркотия. Велко видя как скочи конят на бея на задните си нозе. Другите коне се въртяха на едно и също място. Един изтича като хала нагоре без ездача си и стремената му подскачаха високо от двете страни на седлото. Сипеха се изстрели безредно. Двама от турците лежаха на пътя неподвижно. Една група от петима или шестима турци бягаха назад с конете си, които се бяха вбили един в друг и така тичаха. Беят, скрит зад шията на коня си, прелетя нагоре, и други трима от тайфата му, също прилепнали към конете си, минаха нагоре. Тъкмо излизаха вече от обсадата, последният от ездачите се катурна от коня си, а малко по-нататък занесе се и падна и конят на бея. Велко видя как беят отскочи от падналия кон и се затича с пушката си в ръце към един голям камък край пътя. Ще избяга! И Велко скочи от пусията си, сякаш земята го подхвърли. Беят се мъчеше да се събере Цял зад камъка, но се виждаше ту нога, ту лакът, ту гърбът му. Както беше прав, Велко гръмна и видя как се дигна прах от самия камък. Той бързо отвори пушката си за нов патрон, без да сваля очи от камъка, зад които се криеше турчинът. Тогава Велко, слагайки с разтреперани пръсти патрона в мартинката си, ясно видя как беят понадигна глава, видя очите му, цялото му лице и пушката му. Велко бързо щракна затвора на пушката си и вече се прицелваше, когато чу гласа на бея:
— Ах, Скорне, Скорне, ти ли си бре! На, Скорне.
Край главата на Велко в миг бръмна тежък куршум. Гръмна и той. През пушъка на изстрела видя как беят скочи иззад камъка и се втурна към един храст наблизу. Къде ще го гониш сега?
Изстрелите продължаваха, един след друг, по няколко наеднаж, но сега обградени бяха четниците. Оцелелите турци бяха се пръснали наоколо и стреляха от няколко места. Четниците един след друг се прехвърляха на пътя и стреляха иззад ниските, брегове край самия път. Започна се едно безплодно сражение — противниците и от двете страни бяха добре скрити, можеха да се видят само цевите на пушките им. Ами ако довтаса помощ на турците, ако се зададе отнякъде някои табур, аскер? Чендов даде команда с глух глас:
— Изнизвай се надолу… един по един!
— Изнизвай се надолу, един по един! — повтори я залегналият близу до него четник.
— Изнизвай се… — чу се по-нататък.
Мястото беше сгодно и двете чети се измъкнаха без жертви. Престанаха да стрелят и турците. На пътя лежаха двама убити турци, по-нагоре бе паднал още един, а там наблизу се бе проснал и конят на бея. Прекрасното животно още не беше умряло и гребеше по земята час по час с предната си нога, негли се опитваше да се изправи. Доуби го беят с револвера си. И сам беят беше ранен в лявата нога, но не даде да го превържат веднага:
— Оставете… Дребна работа. — Не искаше да покаже слабост или уплаха пред другарите си, но додаде: — Скорне ме удари, младият…