— Ще ида — каза той на бинбашията, — тук насреща имам един свои човек. Няма да се забавя много.
— Върви, където щеш — махна с ръка офицерът. Заповядано му бе да се вслушва в съветите на бея, но той не искаше да го слуша и съвсем му бе дотегнал. Да върви по дяволите!
Придружен от своите двама пазачи, Селим бей влезе в двора на Добра, а тя веднага насреща му, цяла обляна в сълзи:
— Защо не идваш тука… пратили сте ми аскер, сама жена съм аз, с бабичката и детенцето… толкова ли мислиш за мене…
— Е-ее! — изгрухтя беят успокоително. — Не бои се. Нема да те оставя. Нема нищо, нема нищо…
Добра изеднаж ококори хубавите си заплакани очи:
— Ама, бей… ти какво?
Едва сега забеляза тя, че беят накуцваше. Той тръсна нетърпеливо глава и после каза:
— Влизай вътре. Искам да те питам нещо.
— Повели, бей.
Едва що седнал, беят започва:
— Ако ме жалиш, ще ми кажеш. Велко Скорне ме рани, така да знайш. Ако ме жалиш… Къде се крие Велко Скорне, кажи. Ти знайш, се си чула. Ами даскалицата горе ли е, или в града?
— Не знам, бей. Нищо не знам. Не съм ги виждала ни него, ни нея.
Лицето на Добра изразяваше най-чиста искреност, то беше образ на самото чистосърдечие. А тя знаеше, че Велко и Дона бяха в гората. В селото все се знаеше какво става, кои къде ходи. Но сега Добра виждаше, че беят не бе дошъл с толкова аскери само за да гони учителката. Ако е само за това, тя би му я дала в ръцете, за да омърси той и нея. Но досещаше се тя, не за това бе дошъл тоя аскер в Рожден. Беят й повярва.
Те изпиха по едно сладко кафе и беят стана да си върви.
— Ама ти… отиваш ли си? — нададе плачлив глас Добра. — Как ще остана тука сама с аскера?
— Не бои се. Никои нема да посегне на тебе. Аз съм близу, а може да доида тука да нощувам довечера.
Той излезе вън и каза да повикат онбашията, които беше началник на спрелия се в Добриния двор аскер. Беят му каза само две думи:
— Онбаши, тук е моя къща.
— Разбирам, бей ефенди.
Малкият турски стан на поляната беше готов и бинбашията заедно с младшите офицери седеше на сянка при един дъб близу до палатката си. Щом видя бея, той започна отдалеко:
— Е, хайде де… Нели си господар тук? Разпореди се да ни донесат обед, а нека се съберат и людете.
Беят прати своите двама пазачи да доведат Павлета Локвенец. Старецът дойде смело, макар лицето му да бе потъмняло като пръст и тояжката да се люлееше в разтрепераната му ръка. Беят му каза:
— Ще опечете едно шиле, ама лои да капе от него. Ще опечете и неколко баници, ще донесете и кисело млеко. Пилета, яйца… ти знайш какво требва още… Хубав обед искам за ефендиите тука. И аскера, ще кажеш, да не оставят гладен по къщите. Ти знайш. Слушай сега: ще пратиш люде по селото, ще кажат по сички къщи де що е живо да слезе тука, ма поляната. И мъжко и женско, и мало и големо. Ама нема да се бавите, че ще пратя аскера да ви събере. Хайде върви. Ти знайш…
— Ами, ага… — започна старецът, но беят го прекъсна:
— Върви! Нема нужда от приказки.
Все пак Павле Локвенец каза каквото искаше да каже:
— Ами защо ви са жените и децата…
— Още ли си тука бре! — кресна беят. Старецът мълчаливо се обърна. Като се отдалечи, той премести тояжката в лявата ръка и се прекръсти три пъти, а посинелите му устни шепнеха:
— Смили се, господи, над нас! … Големо зло ще се пати. Майчице Богородице, смили се и помилуй…
Близу два часа време не се показа никои от селяните по пътеките и уличките, които съединяваха отделните селски къщи. Като си отпочина, изпи няколко кафета и изпуши много цигари, бинбашията започна да се люти и все преследваше бея:
— Какво… Не те слушат тебе тук! Какъв господар си ти?
Беят ту червенееше, ту бледнееше. Мръсни гяури, но и тоя бинбашия какво иска — не може да се опече едно шиле за половин час. Ето, вижда се как шетат жени по дворищата…
Най-сетне се зададоха шестима пак от по-старите мъже — с тепсии, с тави, с кошници. Беят не ги пусна Да се върнат, за да прислужват на обеда. А след няколко време се зададе и Павле Локвенец, повел цялото население на Рожден. Виждаха се стари бабички и жени с деца на ръце, а други деца се притискаха към тях.