Бавно пристъпваха те по тесните пътеки, като да бяха с букаи оковани нозете им. Някои от децата започнаха да плачат с глас, като видяха турците. През тихия шум на стъпките се чуваше ту тук, ту там плах, сподавен шепот:
— Мълчи, Илия, мълчи, сине… Не плачи, Маре, мълчи! … Ох, боже, ох, Богородице майчице…
Людете се струпаха на един край на поляната и стана тихо, като се видяха между турците, макар да бяха над триста души мъже, жени, деца. Последен слезе отгоре, от високата площадка, Даме Скорнев. Беят го проследи с поглед, поклати глава, злобно мърморейки…
— Сам идваш, а? Сам… Ще видим! …
Офицерите и беят дълго се излежаваха под сянката след вкусния обед. А на другия край на поляната — селските люде като изоставено стадо сред глутница вълци. Там имаше само две-три бледи сенчици и кои по-скоро да се скрие под тях от жаркото августовско слънце. Повечето бяха насядали по прегорялата трева, премалели от страх и от жега. Далече долу шумеше глухо намалялата вода на реката, но кои ще се реши да слезе там да накваси устни. Час по час проплакваха деца:
— Майко, водица! … у, Най-сетне беят стана и пристъпи към селяните:
— Сички ли сте тука?
— Сички… сички…
— Кажи, Павле Локвенец, тебе питам!
— Сички, бей. Може да са останали некои от жените да се погрижат и за аскера… некои болни и…
— Не са сички — прекъсна го беят. — Но вие ще кажете кои не са тука и защо не са дошли. Ще кажете… Я елате по-насам! Тука, тука, в средата на поляната.
Зашумя засъхналата трева и човешкото стадо се струпа в средата на поляната. Чу се команда — на чуждия език, пресекливо, сърдито и една верига от аскер с ножове на пушките обгради селяните. Сега не се чуваше и детски глас.
Приближиха се бинбашията, другите офицери, сетне дойдоха и пет-шестима в синици без пушки и един от тях, по шарена басмена риза, хвърли на тревата цял сноп току-що отрязани, доста дебели тояги…
Бинбашията започна да говори с креслив глас и час по час се подигаше на пръсти, с изопнати жили по тънкия му врат. Не говори дълго и сетне беят преведе думите му, прибавяйки тук-там и свои думи:
— Ще кажете комитите. Ако не кажете — ето тоягите. Но и тоягите ще ви са малко. Ще ви избесим тука, по дърветата. Ще кажете кои са между вас комити. Кои от вас беха на Дълги рид. Ако кажете с добро — ще ви пуснем да си вървите по къщите. Ние търсим само душманите на султана. Ако не кажете — ето тоягите, ето и доста дървета има наоколо за бесилки. И къщите ви ще изгорим, да не остане следа от това село… Хайде, Павле Локвенец, кажи ти пръв, ти си старейшина на Рожден.
Между селяните беше и Бабин — селският войвода, — и цялата селска чета; отсъствуваше само подвоиводата — Велко Скорнев. Но Павле Локвенец каза спокоино, макар тояжката в ръката му пак да се люлееше на всички страни:
— Между нас, бей, нема комити.
— Това ли е вашият отговор? — обърна се беят към селяните.
— Нема между нас комити — чуха се гласове. — Това е, бей, какво друго да отговориме? Ние сме мирни люде, мирна рая, покорни люде…
Бяха навели всички глави, рядко ще се осмели някои да подигне бързо очи, да погледне и всеки молеше земята да се отвори и да го погълне, ала не се отваряше черната земя. Само Кузо Никлев, колкото и да го беше страх от турците, не можеше да се усмири, да наведе и той глава, все мърдаше, ту тук да се почеше, ту там да се пипне, въртеше очи наляво и надясно, шепнеше нещо, докато влезе в очите на бинбашията. Трябваше да почнат с някого и почнаха с него.
— Я — рече бинбашията на бея и сам протегна пръст към Кузо — нека дойде тоя, първо него ще разпитаме.
— Ти, ти там! — викна беят. — Я ела тук, по-бързо! Кузо оглуша и ослепя, но най-сетне се повлече между людете и излезе на поляната пред страшните съдии. Разпитваха и бинбашията, и беят:
— Кажи бре, кои са комити между вас? Къде са комитите?
Кузо заговори пискливо, не със своя си глас и все едно и също:
— Нема… нема комити! Аз не знам, нищо не знам! Нема…
Проснаха го ничком на поляната. Един от воиниците седна на главата му, други двама — на нозете му. Съблеченият по риза воиник взе една от тоягите и започна да го удря с все сила по задника, по кръста, по гърба. Кузо пищеше и плачеше като дете, но все по-тихо, докато млъкна съвсем. Биячът престана да удря. Изправиха се и другите воиници, а Кузо лежеше неподвижен. Двама от воиниците го дигнаха да седне, главата му се кандилкаше на всички страни, като да бяха прерЯзани вратните му жили. Беят го ритна в гърдите:
— Говори, мръсно куче! Къде са комитите, кои са! … Кузо блещеше безумни очи — не можеше ни дума да продума. Беят се наведе над него, посегна към силяхлъка, изтегли наполовина камата си.