— Стои и ти тука да се скриеш — рече Дона. — Къде ще ходиш…
Велко поклати глава:
— Не. Ще следя — нема ли да дойдат насам. Те са; дошли най-напред мене да търсят, че само мене знаят по име. Беят им е казал, а може и той да е с них. Виждаш ли, Доне — каза той изеднаж, — нема да ни оставят на мира веке тия зверове.
Дона приседна край храстите, които прикриваха входа на подземната колиба, дръпна стръкче трева, захапа го. Няма да има вече мир и за нея, за Дома! Ето с какъв човек се свърза тя и така ще бъде докрай… И тя рече, гледайки някъде встрани:
— Все в гората ли ще живеем ние с тебе?
Той я погледна учуден и уплашен — сърдеше ли се тя и вече дигаше глас против него? Но тя продължи:
— Кажи какво мислиш, какво ще решиш. Ако те уловят турците, жив нема да те оставят. Ще изгниеш по затворите, а може и по-лошо да стане.
Отговорът дойде сам на устата му:
— Ще ида в четата.
Тя наведе глава. Това беше — друго не можеше да бъде. А той започна да се оправдава:
— Нагоре високо, надолу дълбоко… Като дойде човек дотам… Какво друго да правя… Може да ме уловят некои ден, а не искам, не искам! Само за тебе си мисля, къде ли ще те оставя. Да бех сам, немаше и какво да мисля. Но и да остана при тебе — некои ден турците ще ме уловят. Нема да мога и да работя — каква полза? Нема къде другаде: четата. Но хайде, има още време и за това да помислим. Да ида — понечи той да стане, — да ида да видя какво става оттатък…
Дона протегна ръка към него — като че ли той още сега искаше да се отдели от нея, да избяга:
— Чакай… Ти не мисли за мене. Аз искам да си жив, да си свободен. Нема да те задържа, та да попаднеш некои ден в ръцете им. За мене ти не мисли.
— Ама аз — побърза да каже Велко, — аз пак ще бъда близу, четата повеке по тия места се движи…
— Не е това — загледа се тя в него и като говореше, повече говореха очите й: — Аз искам… така и аз искам Да бъде. Да не им се даваш в ръцете, да бъдеш свободен, така ще ми е по-леко и… ще се гордея с тебе. А за мене никак да не мислиш.
Велко едвам се сдържаше — идеше му да я сграбчи и да я смаже в прегръдките си. Ала не беше прилично да се прегръщаш и целуваш кога да е. И за милувки идват блажени часове, но не всякога и всякъде. За да се поддържа огънят в сърцето, стигаше и един поглед само или едно леко, сякаш случайно докосване.
— Ще ида да погледна какво става — повтори той. — А ти внимавай и не се отдалечавай оттука. Те най-напред там ще търсят, при големата колиба, и кучето ще лай. Внимавай.
Тя улови погледа му — пълен с обич и с още нещо друго, чисто мъжко, една особена, мъжка и може би детинска радост, че е свободен, че тя не го задържа, не го дърпа, не му тежи на врата.
— Върви, върви, Велко, не се грижи за мене.
Той се шмугна в гъсталака. Пропълзя до самия край на гората и скрит в един храсталак, виждаше като на длан и доста ясно поляната, дето беше станът на турците. Видя и бея, видя как се събра и цялото село там. Видя побоищата. Видя и баща си. Хапеше устни, стискаше юмруци, та ноктите се впиваха в дланите му. Колко пъти подскочи като боднат — да иде да грабне пушката, да убие бея, да убие бинбашията, да избие всички турци там! Ще вземе, ще вземе пушката си той, но не тук, не сега — няма полза. Сега може цялото село да пострада. Ще вземе пушката т си и ще убива турски зверове! …
През цялото време той нито за миг не помисли за Дона. Тя бе изчезнала от паметта му, от сърцето му, дето клокочеше гняв и омраза. Той беше сам със себе си.
Той чу турската тръба — виждаше и тръбача, — почака, докато турците се отдалечат, и се спусна към къщи.
Още в двора чу тихите вопли на майка си. Сетне видя през отворената врата, навътре в полутъмната стая, ярките жълти пламъчета на няколко восъчни свещи, видя от прага, озарено в светлината им, безжизненото лице на баща си. Прекръсти се и нов един писък на старата му майка прониза сърцето му:
— Велко, сине…
— Тук съм, майко.
Само тия думи каза Велко, а сякаш изрече клетва пред мъртвото тяло на баща си.
След смъртта на стария Велко и Дона вече не продумаха за четата. Нямаше защо да се говори за нещо, което беше решено и казано, което се разбираше само по себе си. Прибраха от гората всички свои вещи, двете кози, кучето, препречиха с пръти и шума входа на колибата и отидоха да живеят горе, в малката каменна къща на площадката. Велко разглоби пушката си, изчисти я, колкото и да беше чиста, смаза я и пак я сглоби. Направи си нови опинци, подкова ги здраво, подшиха му жените и нови навуща. Двете кучета денонощно обикаляха около къщата и Велко ги държеше полугладни, за да бъдат все будни и зли. И той самият все бдеше — да не го изненадат в къщи. Дона не продумваше нищо, но старата Скорневица, като забеляза, че Велко се готви за някъде, изеднаж се разтревожи: